2.
Все пак на лейтенант Дънбар му липсваха някои неща. Липсваше му компанията на хора. Удоволствието да пийне с някого. Но най-вече му липсваше компанията на жени или по-точно на една жена. Рядко се сещаше за секс, но затова пък мисълта да сподели живота си с някого го спохождаше често. Колкото повече свикваше със свободния и ненапрегнат начин на живот във Форт Седжуик, толкова повече му се искаше да има до себе си някой. Щом се замислеше за това, което му липсва, обесваше нос, вперил мрачно поглед в нищото.
За щастие тези спадове преминаваха бързо. Онова, което му липсваше, бледнееше пред това, което имаше. Съзнанието му беше свободно. Нямаше работа и нямаше развлечения. Всичко се сливаше в едно. Без значение дали вадеше вода от потока или пък си приготвяше вкусна вечеря. Беше все едно и съвсем не бе отегчително. Виждаше себе си като самостоятелно течение в дълбока река. Беше частица и цялост едновременно.
Харесваха му всекидневните разузнавателни разходки върху голия гръб на Сиско. Всеки ден яздеха в различна посока, понякога се отдалечаваха на пет-шест мили от форта. Не видяха нито бизони, нито индианци. Но и това не беше голямо разочарование. Прерията беше величествена и прекрасна, пламнала от ярки диви цветя и пълна с дивеч. Тревата бе най-омайваща от всичко. Жива като океан, тя се полюшваше от вятъра докъдето стигаше поглед. Съзнаваше, че това е гледка, която никога няма да му омръзне.
В деня преди да се заеме с прането си, лейтенант Дънбар и Сиско се бяха отдалечили на по-малко от миля от поста, когато Дънбар случайно погледна през рамо и видя Чорапчо леко да подтичва на стотина метра след тях. Дръпна юздите и вълкът забави ход. Той обаче не спря.
Направи широк завой, забързал отново. Щом се изравни с тях, старият вълк се спря във високата трева, на петдесетина метра вляво от лейтенанта и седна на задните си крака, сякаш в очакване на сигнал да тръгне пак. Този път навлязоха по-дълбоко в прерията и Чорапчо ги придружи. Любопитството накара Дънбар на няколко пъти да спира и пак да тръгва. И всеки път, вперил жълтите си бдителни очи в тях, Чорапчо отговаряше на предизвикателството. Дори когато Дънбар сменяше посоката и се отклоняваше наляво или надясно, той вървеше с тях, без нито за миг да наруши петдесетметровото разстояние.
Когато пусна Сиско в лек галоп, лейтенантът вида с изумление, че Чорапчо също намали темпото.
Щом спряха, той погледна верния си спътник и се опита да намери някакво обяснение. Със сигурност това животно някога бе виждало човек. А може би беше наполовина и куче. Погледът му обаче обгърна ширналата се пустош, ненарушавана от нищо чак до хоризонта. И тогава не можа да възприеме Чорапчо по друг начин, освен като вълк.
— Добре — извика лейтенантът. Чорапчо наостри уши. — Да вървим.
Тримата изминаха още една миля, преди да стреснат малко стадо антилопи. Лейтенантът наблюдава извитите им над прерията рога докато се скриха от погледа му.
Обърна се да види реакцията на Чорапчо, но него вече го нямаше. Вълкът си беше отишъл.
На запад се трупаха облаци, понесли в себе си гръмотевици и мълнии. Когато заедно със Сиско тръгнаха обратно, Дънбар държеше под око приближаващата се буря. Движеше се към тях и при мисълта за дъжд лицето на лейтенанта се изкриви в гримаса.
Наистина трябваше да изпере дрехите си. Одеялата бяха започнали да миришат на мръсни чорапи.
Глава VIII
1.
Лейтенант Дънбар беше в крак с вековната традиция да предсказва времето. Сбърка.
Страхотната буря се промъкна през нощта, без да капне и капка дъжд във Форт Седжуик, а на следващия ден небето бе най-чистия син цвят, въздуха можеше да го изпиеш, а благодатното слънце топлеше всичко, до което се докоснеше, без да прежури нито една тревица.
Докато пиеше утринното си кафе, лейтенантът препрочете официалните рапорти за изминалите дни и реши, че е изложил фактите изключително добре. За момент се поколеба за субективните мнения. На няколко пъти хвана писалката, за да задраска някой ред, но в крайна сметка не промени нищо. Тъкмо си наливаше втората чаша кафе, когато далеч на запад забеляза един интересен облак. Беше кафяв, тъмен, плосък и се стелеше ниско над хоризонта.
Беше прекалено мъгляв, за да е облак. По-скоро приличаше на дим. Снощната светкавица може да е ударила нещо. Сигурно се е подпалила прерията. Отбеляза си наум да държи под око димното облаче и следобедната езда да е в тази посока, ако то се задържи. Беше чувал, че понякога прерийните пожари са големи и се придвижват бързо.