2.
Бяха пристигнали предния ден, привечер. При тях обаче валя.
Но от това настроението им не пострада. Бяха изминали и последния метър на дългия път от зимния лагер далеч на юг, което заедно с наближаващата пролет правеха настъпващия период най-щастливия. С всеки изминал ден кончетата им се охранваха и ставаха по-силни. Походът бе оживил всички след месеците на относително бездействие и подготовката за летния лов щеше да започне незабавно. Това ги караше да се чувстват все по-щастливи, щастливи до дъното на душата. Бизоните идваха. Празникът надничаше иззад ъгъла.
И тъй като това беше летният лагер от поколения насам, сърцата им ликуваха от силното чувство, обзело ги при завръщането в бащиния дом — сърцата на всички сто седемдесет и двама мъже жени и деца.
Зимата бе мека и племето я прекара изключително добре. А днес — първият ден в лагера у дома — беше денят на усмивките. Младите лудуваха със стадото кончета, бойците си разказваха историйки, а жените шетаха около закуската, по-весели от обикновено. Бяха команчи.
Димният облак, който лейтенант Дънбар взе за прериен пожар, се издигаше от огньовете, на които готвеха.
Лагерът им беше по течението на същия поток, на осем мили западно от Форт Седжуик.
3.
Дънбар награби всичко, което се нуждаеше от пране, и го натъпка в една раница. После преметна мръсните одеяла през рамо, измъкна калъп сапун и се отправи към потока.
Клекнал край потока, той заизважда прането от раницата и си помисли, че естествено трябва да изпере и дрехите на гърба си.
Но докато всичко изсъхне нямаше да има какво да облече. Оставаше шинелът.
Ама че глупост, каза си той. Засмя се и продума гласно:
— Нали сме само аз и прерията.
Стана му приятно, когато се съблече гол. Дори махна и офицерската си фуражка, за да бъде в съзвучие с останалото.
Наведе се над водата, стиснал дрехите в ръце и за първи път от повече от две седмици насам видя отражението си в огледалната повърхност. Това го накара да застине.
Косата му беше пораснала. Лицето му изглеждаше по-слабо, въпреки поникналата брада. Определено беше отслабнал. Но лейтенантът намираше, че изглежда добре. Погледът му беше жив, както винаги, и сякаш правеше любовно обяснение, той се усмихна по момчешки на отражението си. Колкото повече гледаше брадата, толкова по-малко му се нравеше. Изтича да си вземе бръснача. Не мислеше за кожата си, докато се бръснеше. Кожата му винаги си е била една и съща. При белите хора тенът е различен. Някои са бели като сняг.
Кожата на лейтенант Дънбар чак искреше от белота.
4.
Ритащата птица бе напуснал лагера още преди зазоряване. Знаеше, че никой няма да го пита за нищо. Изобщо не беше необходимо да дава обяснения къде ходи и рядко — какво прави. Не трябваше да се отчита за действията си, освен ако не бяха погрешни. Защото погрешните ходове могат да доведат до катастрофа. Но макар да беше още нов, макар само от година да бе пълноправен шаман, нито едно от действията му не предизвика катастрофа.
Всъщност се представи добре. На два пъти сътвори малки чудеса. Радваше им се, но се радваше и на обикновената си ежедневна работа — да се грижи за благополучието на племето. Изпълняваше редица административни длъжности, занимаваше се с разправиите по закупуването на множество дреболии, доста често практикуваше медицина и всеки ден присъстваше на безкрайните съвети. И всичко това наред с грижите за две съпруги и четири деца. Каквото и да правеше, едното му ухо и едното му око бяха приковани във Великия дух — винаги заслушан и винаги загледан за най-незначителния звук или знак.
Ритащата птица се отнасяше добросъвестно към многобройните си задължения и всички го знаеха. Знаеха го, защото познаваха човека. Ритащата птица не правеше нищо за собствена изгода и където и да отидеше, бе дълбоко уважаван.
Някой от другите ранобудници може да се е зачудил накъде е тръгнал в тази първа утрин, но и през ум не му минаваше да попита.
Ритащата птица не беше тръгнал със специална мисия. Беше излязъл да поязди из прерията, за да му се проясни главата. Не обичаше големите преходи: от зима в лято, от лято в зима. Цялата тази шумотевица го разсейваше. Разсейваше неговия слух и взор, които се опитваше да съсредоточи върху Великия дух. В тази първа утрин след дългия поход той усещаше, че глъчката при установяването на лагера ще е повече, отколкото може да понесе.
Така че взе най-доброто си конче, кестеняво на цвят и с широк гръб, и тръгна към реката, като в продължение на няколко мили следваше течението и, докато стигна до едно хълмисто възвишение, което познаваше от детството си.