Там с голямо удоволствие Ритащата птица изчака прерията да се разтвори пред него. Никога не беше я виждал толкова красива. Всичко сочеше, че лятото ще е изобилно. Щеше да има и врагове, естествено, но сега племето беше много силно. Ритащата птица не можа да сдържи усмивката си. Беше сигурен, че този сезон ще им върви.
След час приповдигнатото му настроение не бе спаднало. Каза си, че ще се поразходи сред прекрасната природа и точно когато пробиваха първите слънчеви лъчи, смуши коня си.
5.
Беше натопил и двете одеяла във водата, когато се сети, че прането трябва да се изтърка. Наоколо не се виждаше никакъв камък.
Притиснал капещите одеяла и другите дрехи към гърдите си, лейтенант Дънбар, абсолютен новак в прането, тръгна надолу по течението, като стъпваше леко с босите си крака.
Около четвърт миля по-нататък откри една оголена скала, която щеше чудесно да свърши работа. Направи хубава пяна и като всеки новак, доста съсредоточено натри сапуна на едното одеяло. Полека-лека схвана как става. С всяка следваща дреха ставаше все по-уверен в насапунисването, изтъркването и изплакването. Към края, като опитна перачка отхвърляше работата без много да се замисля, макар и не толкова прецизно.
Само за двете седмици, откакто бе тук, той вече се отнасяше по друг начин към дребните неща. Видя, че не се е справил добре с първите дрехи, затова ги изпра наново.
Нагоре по склона растеше един нисък дъб и той окачи прането си там. Мястото беше добро — слънчево и не много ветровите. И все пак щеше да е необходимо известно време, за да изсъхне всичко, само че си беше забравил тютюна. Реши да не чака. И както си беше гол, тръгна обратно към форта.
6.
До Ритащата птица бяха достигнали смущаващи разкази за тяхната численост. Неведнъж бе чувал хората да казват, че са повече от птиците и това караше шамана подсъзнателно да усеща известна тревога.
И все пак, от това, което беше видял, мустакатите будеха единствено съжаление. Май бяха жалка раса.
Тези нещастни войници, които имаха толкова много храна и нямаха нищо друго. Лошо стреляха, лошо яздеха големите си и бавни коне. Предполагаше се, че са бойците на белите хора, а те изобщо не бяха бдителни. А и така лесно се плашеха. Да им откраднеш конете беше смешно просто, все едно да обереш къпините от някой храст.
Тези хора представляваха голяма загадка за Ритащата птица. Не можеше да мисли за тях и да не се обърква. Войниците във форта, например. Живееха без семействата си. Живееха и без най-големите си шефове.
И макар че великият дух се проявяваше във всичко, за да го виждат всички, те почитаха неща, написани на хартия. Освен това бяха толкова мръсни. Дори не можеха да поддържат личната си хигиена.
Ритащата птица не можеше да си представи как мустакатите ще се задържат дори и година. И въпреки всичко, говореше се, че преуспяват. Това не му беше ясно.
Започна да прехвърля тези мисли в ума си, щом се сети за форта, и се запита дали да не намине натам. Предполагаше, че са си отишли, но щеше да провери все пак. И сега, възседнал кончето си, вперил поглед в прерията, той веднага забеляза, че са настъпили подобрения. Фортът на белия човек беше чист. Вятърът къдреше един голям сенник. В корала имаше едно малко конче, добро на вид. Всичко беше застинало неподвижно. Дори и звук не се чуваше. Като че ли мястото беше мъртво. Но някой поддържаше живота в него. Ритащата птица подкара кончето си отново.
Трябваше да погледне отблизо.
7.
На връщане от потока лейтенант Дънбар се шляеше по пътя. Толкова много неща се разкриваха пред погледа му. По някаква странна ирония той се чувстваше по-малко подозрителен така, както беше без дрехи. А може и така да е. Всяко мъничко растение, всяка жужаща мушица привличаха вниманието му. Всичко беше толкова живо.
Точно пред очите му, на няма и три метра над него, прелетя червено опашат ястреб, сграбчил в ноктите си катеричка.
Преполовил пътя, Дънбар се спря в сянката на една топола, за да погледа как някакъв язовец си копае дупката наоколо метър над нивото на водата. От време на време язовецът поглеждаше голия лейтенант, но веднага се връщаше отново към работата си.
Близо до форта Дънбар се спря да види любовната игра на две влюбени същества. Двойка черни водни змии се увиваха в екстаз в плитчините на потока. Като всички влюбени, те се бяха забравили и не обърнаха внимание, дори когато сянката на лейтенанта легна върху водата.