Чорапчо се появяваше на скалата, както винаги, но Дънбар беше прекалено зает, за да му обръща внимание.
Започна да носи униформа по всяко време, лъскаше си ботушите за езда, почистваше си шапката и се бръснеше най-редовно. Никъде, дори до потока, не ходеше без пушка, пистолет и пълен патрондаш.
След двудневна трескава работа вече чувстваше, че е направил всичко необходимо.
Досега трябва да са известили за настаняването ми тук. Направих всичко, за което се сетих. Чакам.
2.
Само че за идването на лейтенант Дънбар във Форт Седжуик никой не беше известил.
Ритащата птица беше изолирал от мислите си Човека, бял като сняг. Два дни шаманът не разговаря с никого, дълбоко обезпокоен от видяното, и усилено се опитваше да разбере значението на онова, което първоначално му се стори като кошмарен сън.
След много размисъл обаче призна пред себе си, че видяното е реално.
В известен смисъл това заключение създаваше допълнителни проблеми. Човекът съществуваше. Беше ей там. Ритащата птица стигна до извода, че Човекът, бял като сняг, май е свързан по някакъв начин със съдбата на племето. В противен случай Великият дух не би си направил труда да му го показва.
Беше се заел да придаде божествен смисъл на видяното, но колкото и да се опитваше, все не успяваше. Положението го тревожеше както нищо друго досега.
Жените му разбраха, че се е случило нещо неприятно още щом го видяха да се прибира от съдбоносната разходка до Форт Седжуик. Доловиха известна промяна в израза на очите му. Но освен да окажат повече внимание на съпруга си, те си вършеха работата, без да кажат каквото и да било.
3.
Още неколцина мъже също като Ритащата птица бяха с огромно влияние в племето. Никой не беше по-влиятелен от Десетте мечки. Той беше най-уважаваният и сега, вече шейсетгодишен, неговата издръжливост, мъдрост и изключително твърдата ръка, с която ръководеше племето, отстъпваха единствено на невероятната му способност да отгатва откъде ще повее вятърът на промените, било то големи или малки.
От пръв поглед Десетте мечки разбра, че нещо се е случило с Ритащата птица, когото считаше за важен член на съвета. Но той също нищо не каза. Да чака и да гледа — това беше неговата тактика и добре му служеше.
Към края на втория ден обаче за Десетте мечки беше ясно, че май се е случило нещо важно и привечер се отби у Ритащата птица.
Цели двайсет минути двамата мълчаливо пушиха от тютюна на шамана преди да се разговорят.
В точно избрания момент Десетте мечки задълбочи разговора, като зададе един най-общ въпрос. Той запита Ритащата птица какви перспективи се откриват пред тях за лятото според предсказанията.
Без да навлиза в подробности, шаманът му каза, че поличбите са добри. За Десетте мечки един жрец да не говори надълго и нашироко за работата си беше равносилно на самопризнание. Беше убеден, че крие нещо. После, като опитен дипломат, Десетте мечки го попита за възможните отрицателни поличби.
Погледите на двамата мъже се срещнаха. Десетте мечки го беше хванал в клопката най-неусетно.
— Има една — отвърна Ритащата птица.
Веднага щом изрече това му олекна, сякаш някой развърза ръцете му и той разказа всичко: за ездата, за форта, за хубавото жълто конче, за Човека, бял като сняг.
Когато свърши, Десетте мечки отново запали лулата и замислено дръпна преди да я постави отново между двамата.
— Приличаше ли на бог? — запита той.
— Не, приличаше на човек — отговори Ритащата птица. — Вървеше като човек, гласът му беше човешки. Имаше вид на човек. Дори и полът му беше като на човек.
— Никога досега не съм чувал за бял човек без дрехи — в изражението на Десетте мечки се промъкна подозрителност. — Наистина ли кожата му отразяваше слънцето?
— Чак очите ме заболяха.
Двамата мъже отново се умълчаха. Десетте мечки стана:
— Сега ще помисля за това.
4.
Десетте мечки отпрати всички от колибата си и повече от час остана сам, задълбочен върху думите на Ритащата птица. Мислеше усилено.
Само няколко пъти беше виждал бели хора и също като Ритащата птица не можеше да проумее поведението им. Значителният им брой предполагаше, че ще бъдат наблюдавани или по някакъв начин контролирани, но до този момент те бяха само един постоянен дразнител и нищо повече. Десетте мечки никак не обичаше да си спомня за тях. Как е възможно една раса да е толкова нееднородна, мислеше си той.
Ето, че се отклоняваше от главното и Десетте мечки се сгълча за хаотичния ход на мислите си. Какво всъщност знаеше за белите хора? Почти нищо. Трябваше да си признае.