Вече извън селото, те ги пришпориха в галоп. Запяха песни, които да поддържат смелостта в сърцата им, препуснаха през тъмните прерии, като се придържа към потока, защото той щеше да ги изведе до Форт Седжуик.
6.
Цели две нощи лейтенант Дънбар стоя на пост, като придремваше с наострени уши.
Но момчетата, които идваха, не бяха тръгнали да вършат момчешки лудории. Те бяха команчи и предприемаха най-важната операция в целия си кратък живот.
Събуди го тропот на копита и викове на момчета, но докато не излезе от колибата, това бяха само шумове, които се стопяваха в безкрайната прерийна нощ.
7.
Момчетата яздеха бързо. Всичко мина чудесно. Лесно взеха коня, а и най-важното — дори за миг не зърнаха белия бог.
Все пак обаче не рискуваха. Боговете можеха да правят редица фантастични неща, особено, когато са ядосани. Момчетата изобщо не спряха, за да се поздравят. Яздеха с все сили, решени да не се спират преди да са стигнали безопасната закрила на селото.
Не бяха изминали и две мили от форта обаче, когато Сиско реши да наложи своята воля. А волята му не беше да върви с тях. Препускаха с всички сили, когато жребецът се дръпна рязко настрани. Синът на Рогатия бик падна от коня си, сякаш го бе ударил някой нисък клон.
Жабешкия гръб и Смеещия се се опитаха да го догонят, но Сиско продължаваше да препуска, като влачеше след себе си дългото въже, с което го бяха вързали. Тичаше наистина бързо, а когато скоростта му намаля, дойде ред на издръжливостта му. Индианските кончета нямаше да могат да го настигнат дори и да бяха отпочинали.
8.
Дънбар току-що беше сложил кафеника и седеше зиморничаво край огъня, когато Сиско небрежно доприпка на фона на пропукващата се зора.
Облекчението, което Дънбар изпита, далеч надхвърляше неговата изненада. Да му откраднат коня! — това направо го влуди. И преди бяха крали Сиско, два пъти, ако трябва да бъдем точни, но като вярно куче Сиско винаги беше намирал начин да се върне.
Лейтенант Дънбар прибра въжето, с което команчите бяха вързали коня му, провери дали Сиско не е наранен и на фона на розовеещото небе поведе жълтеникавия жребец надолу по склона да го напои.
Докато седеше край потока Дънбар наблюдаваше повърхността. Дребните риби в реката кълвяха от ордите невидими насекоми, които почиваха върху повърхността, и изведнъж лейтенантът се почувства безпомощен като еднодневка. Индианците можеха да го убият толкова лесно, колкото откраднаха коня му.
Мисълта за смъртта го разтревожи. Днес следобед може и да съм вече мъртъв, помисли си той. Още повече го притесни възможността да умре като насекомо. Тук, в този час, той реши, че ако ще умира, то поне няма да е в леглото.
Разбра, че нещо се е задвижило, нещо, което го прави уязвим по начин, от който се смразяваше. Може и да живее в прерията, но това не значеше, че са го приели. Беше новакът в класа. Щяха да го държат под око.
Още усещаше ледени тръпки, когато поведе Сиско обратно нагоре по склона.
9.
Синът на Рогатия бик си счупи ръката.
Повериха го на Ритащата птица, веднага след като провалилото се трио бъдещи воини влезе в селото.
Момчетата се разтревожиха от момента, когато синът на Рогатия бик разбра, че не може да си движи ръката. Ако никой не се беше наранил, може би щяха да успеят да опазят в тайна пропадналата операция. Започнаха веднага да ги разпитват и макар да им се искаше леко да преиначат фактите, момчетата бяха команчи. А на команчите им е много трудно да лъжат. Дори на момчетата.
Докато Ритащата птица се занимаваше с ръката му, в присъствието на баща си и на Десетте мечки синът на Рогатия бик разказа истината за това, което се бе случило. Не беше необичайно краден кон да избяга от похитителите си и да се върне обратно, но тъй като се опасяваха, че имат работа с бог, случката с коня доби голяма значимост и по-възрастният мъж разпита раненото момче за подробности.
Когато то им каза, че конят не се е превърнал в дух, а просто е избягал, мъжете явно си отдъхнаха. Свикаха още един съвет.
Този път всички знаеха за какво е, тъй като скоро из цялото село се говореше за несполуката на момчетата. Някои от по-впечатлителните усетиха как им се подкосяват краката, когато научиха, че в близост се спотайва някакъв странен бял бог, но повечето си вършеха работата с чувството, че съветът, свикан от Десетте мечки, ще измисли нещо. И все пак всички бяха нетърпеливи.
Само един от тях изпитваше ужас.
Глава Х
1.
Тя се ужаси миналото лято, когато се разбра, че по техните земи са дошли бели войници. Племето никога не беше срещало мустакатите, освен, че по един или друг повод бяха убили неколцина. Беше се надявала никога да не ги срещнат.