Точно по това време, по свое собствено желание, хората бяха свободни да предприемат индивидуални действия.
2.
Вятър в косите упорито се опитваше да прокара втория си план. Да отидат там и да вземат коня, без да правят нищо лошо на белия човек. Този път обаче да не отиват момчета, а мъже. Съветът отхвърли и втората му идея, но Вятър в косите на никого не се разсърди.
След като изслуша открито всички мнения, той предложи своето разрешение. То не се прие, но аргументите против не успяха да убедят Вятър в косите, че планът му е лош. Той беше уважаван боец и като такъв имаше изключителни права. Можеше да постъпва както иска.
Ако съветът е твърдо против или пък ако приведе плана си в действие и се провали, съществуваше възможност да го отлъчат от племето.
Вече беше помислил по този въпрос. Съветът не беше категорично против, беше объркан. А колкото до него самия… е, Вятър в косите никога не се беше провалял.
Така че щом свършиха, той се запъти към една от най-оживените пътеки в селището и се отби при неколцина приятели. Във всяка колиба казваше едно и също:
— Отивам да открадна коня. Искаш ли да дойдеш?
Всеки от тях отговаряше на въпроса му с въпрос:
— Кога?
И Вятър в косите на всички даде един и същи отговор:
— Сега.
3.
Групичката беше малка. Петима души.
Напуснаха селото и навлязоха в прерията с умерен ход. Не бързаха. Това съвсем не означаваше, че са добронамерени. Лицата им бяха мрачни и непроницаеми, сякаш отиваха на погребението на далечен роднина.
Докато се качваха на конете, Вятър в косите им обясни какво ще правят.
— Ще вземем коня. По обратния път няма да го изпускаме от очи. Ще яздим около него. Ако има бял човек, няма да стреляме в никакъв случай, освен ако той не стреля по нас. Ако се опита да ни заговори, не му отвръщайте. Ще отведем коня и ще видим. Вятър в косите не би признал пред никого, но когато зърнаха форта, го заля вълна на облекчение. В корала имаше кон, при това чудесен на вид.
Но бял човек нямаше.
4.
Белият човек си легна късно сутринта. Спа няколко часа. В ранния следобед се събуди, доволен, че е привел в действие новия си замисъл.
Реши да спи денем, а нощем да стои буден край огъня. Онези, които откраднаха Сиско, бяха дошли призори, а и беше чул, че за нападение се предпочитаха часовете на зазоряване. По този начин щеше да е буден, когато дойдат.
Чувстваше се поотпаднал след дългата дрямка. А и доста се беше изпотил. Тялото му лепнеше. И това време на деня беше добро за къпане, както и всяко друго.
Точно когато си насапуниса главата и се потопи до рамене във водата, той чу как петимата ездачи изтрополиха по надвисналата скала. Мигновено изскочи от потока и инстинктивно тръгна към панталоните си. Опита се да ги обуе, но ги захвърли и грабна големия си револвер. После хукна нагоре по склона на четири крака.
5.
Зърнаха го тъкмо когато заедно със Сиско тръгваха обратно.
Стоеше на ръба на скалата. От цялото му тяло се процеждаше вода. Главата му беше покрита с нещо бяло. В ръката си държеше оръжие. Това успяха да видят при бързия поглед през рамо. Нищо повече. Помнеха наставленията на Вятър в косите. Един от воините държеше Сиско, а другите се бяха скупчили край него и така, плътно прилепени, се отдалечиха от форта. Вятър в косите изостана. Белият човек не беше помръднал. Стоеше неподвижно на края на скалата, а отпуснатата му ръка още държеше револвера.
Вятър в косите можеше и да не се занимава толкова с белия човек. Но белият човек бе символ. Това бе най-големият враг на всеки воин. Белият човек олицетворяваше страха. Едно бе да се оттеглиш от бойното поле след тежка битка, и съвсем друго да се оставиш страхът да те завладее… Вятър в косите знаеше, че няма да го допусне.
Дръпна поводите на буйното си конче, обърна го обратно и се втурна в галоп към лейтенанта.
6.
В бясното си катерене нагоре по скалата лейтенант Дънбар изцяло беше обладан от мисълта за войнишкия си дълг. Беше се втурнал да посрещне врага. В главата му нямаше друга мисъл. Но щом се изкачи на скалата, всичко се изпари. Очакваше да завари престъпници, банда разбойници, крадци, които трябва да бъдат наказани.
Онова, което видя, бе величаво тържество на действието, от което чак дъхът му секна. Прехласнат като малко момченце, той не можа да направи абсолютно нищо — стоеше и гледаше.