Бясното препускане на конете, които профучаваха край него. Лъскавите им гърбове, перата, обкичили поводите, гривите и опашките, украшенията по задниците им. Мъжете, които яздеха в самозабрава, досущ като деца, възторжено яхнали дървените си кончета. Прекрасната им тъмна кожа, под която ясно изпъкваха жилести мускули. Лъскавите черни плитки, лъковете и копията, арбалетите, ярките линии боя, нанесени върху лицата и ръцете. Цялата картина в абсолютна хармония. Погледнати заедно, хората и конете приличаха на огромен плуг, който шеметно се носи напред почти, без да докосва земята.
Такива цветове, движение, такова чудо дори и на сън не бе виждал. Това бе тържествена прослава на войната, уловена в една-единствена жива картина, и Дънбар стоеше прикован с широко отворени очи.
Беше потънал в нещо като гъста мъгла, която тъкмо бе започнала да се разсейва, когато осъзна, че един от тях се връща.
Като човек, който сънува, той направи опит да се събуди. Мозъкът му се опитваше да изпрати някакви команди, но те не се приемаха. Изобщо не можа да помръдне.
Ездачът се приближаваше бързо и препускаше право към него. И през ум не му мина, че може да връхлети отгоре му. Не мислеше за смъртта. Изобщо бе изгубил способността си да мисли. Стоеше неподвижен, приковал поглед в разширените ноздри на жребеца като хипнотизиран.
7.
Щом Вятър в косите приближи на десетина метра от лейтенанта, той дръпна юздите. Направи го толкова рязко, че за миг конят му буквално докосна земята. Със силен отскок възбуденият жребец се изправи и започна да се върти и да скача. Вятър в косите го държеше здраво през цялото време, почти без да усеща какво прави конят под него.
Взираше се в голия бял мъж, който стоеше абсолютно неподвижен. Вятър в косите не забеляза дори да мигне. Видя само как искрящо белите му гърди бавно се повдигат, когато си поема въздух. Беше жив.
Изглежда не се страхуваше. На Вятър в косите му се понрави куража на белия човек, но го и подразни. Той трябваше да се страхува. Как иначе? Вятър в косите усети собствения си страх да се прокрадва отново. Кожата му настръхна. Вдигна оръжието над главата си и отчетливо извика:
— Аз съм Вятър в косите. Видя ли, не се страхувам от тебе? Видя ли?
Белият човек не отговори и Вятър в косите изпита задоволство. Беше се срещнал очи в очи с предполагаемия си враг. Беше го предизвикал, а белият човек не направи нищо. Това беше достатъчно. Завъртя кончето си, отпусна поводите му и се втурна напред да догони другарите си.
8.
Лейтенант Дънбар гледаше смаян как ездачът се отдалечава. Думите още отекваха в главата му. Е, не точно думите, а звукът, подобен на кучешки лай. Макар да нямаше представа какво означават, звучаха му като присъда, сякаш воинът се опитваше да му каже нещо.
Постепенно започна да се съвзема. Първото нещо, което усети, бе револверът в ръката си. Невероятно тежък. Пусна го. После бавно се свлече на колене и седна. Седя дълго, изтощен и слаб като новородено кутре.
За миг помисли, че никога повече няма да може да се помръдне, но в крайна сметка се изправи на крака и се заклатушка към колибата. С невероятно усилие успя да си свие цигара. Но бе прекалено изтощен, за да я изпуши, затова дръпна два-три пъти и заспа.
Във второто отвличане имаше един-два нови момента, но в общи линии нещата се развиха както преди.
След около две мили петимата команчи позабавиха ход. Имаше ездачи отзад и от двете страни, така че Сиско пое по единствения възможен път. Напред.
Мъжете бяха започнали да разменят по някоя и друга дума, когато жълтеникавият жребец отскочи като ударен с камшик и се стрелна напред.
Този, който държеше въжето, прелетя през главата на коня си. За част от секундата Вятър в косите може би щеше да хване въжето, провлачило се зад Сиско, но закъсня за миг. Изниза се през пръстите му.
След това оставаше единствено преследването. На команчите никак не им беше весело. Падналият изобщо нямаше никакъв шанс, а на останалите четирима просто не им провървя.
На единия конят стъпи в дупка и си счупи предния крак. Този следобед Сиско бе пъргав като котка и когато двама ездачи се опитаха да накарат кончетата си да подражават на светкавичните му скокове, те просто ги хвърлиха от гърбовете си.
Така остана само Вятър в косите. Няколкостотин метра той поддържаше темпото, но когато и собственият му кон започна да се изморява, разстоянието не се бе скъсило и той реши, че няма смисъл да уморява до смърт любимия си жребец за нещо, което не може да хване.
Докато жребчето си поеме дъх, Вятър в косите наблюдаваше жълтеникавото конче. Видял, че се отправя към форта, още повече се отчая при мисълта, че Ритащата птица навярно е прав. Може конят да е магически, да принадлежи на човек, обладан от неземна сила.