Няма да чака повече. Ще предизвика събитията. Утре сутринта ще тръгне с коня си и ще намери индианците. Ами ако го изядат?
Е, ако го изядат, огризките са на разположение на дявола.
Но повече няма да чака.
4.
Когато призори отвори очи, първото нещо, което видя, бяха две други очи. После осъзна, че в нея се взират няколко чифта очи. Всичко я връхлетя отново и Вдигналата юмрук неочаквано усети как от цялото това внимание я залива вълна от смущение. Постъпката и бе толкова недостойна, толкова неприсъща за команчите. Искаше и се да скрие лице.
Попитаха я как се чувства и дали и се яде, а Вдигналата юмрук отговори, че се чувства по-добре и би искала да хапне нещо.
Докато се хранеше, тя наблюдаваше как другите жени си изпълняват всекидневните задължения, което, заедно със съня и храната, имаше благотворен ефект. Животът продължаваше и това я накара отново да се почувства човек.
Но когато се опита да напипа сърцето си, по ударите му разбра, че е разбито. Трябваше да го лекува, ако ще продължава да живее, а това можеше да стане най-добре чрез разумен и цялостен траур. Трябваше да оплаче съпруга си. За да го направи според правилата, беше необходимо да напусне колибата.
Още бе рано, когато се приготви да върви. Сресаха сплъстената и коса и изпратиха две девойки със заръки: едната да донесе най-хубавата и премяна, а другата да доведе едно от кончетата на съпруга и.
Никой не разубеди Вдигналата юмрук, когато прокара един колан през ножницата на най-хубавия си нож и го препаса на кръста си. Предния ден бяха предотвратили нещо необмислено, но сега тя беше по-спокойна и ако искаше да сложи край на живота си, това бе нейно право. В миналото много жени го бяха правили.
Излязоха след нея, когато тя тръгна от колибата — толкова красива, странна, тъжна. Една от тях и помогна да се качи на кончето. После то се отдалечи заедно с жената и двамата излязоха от котловинката, в която бе разположено селото, като поеха към откритата прерия.
Никой не извика след нея, никой не заплака, никой не махна за сбогом. Само я гледаха как се отдалечава. Но всяка една от приятелките и вярваше, че няма да е прекалено сурова към себе си и ще се върне. Те всички обичаха Вдигналата юмрук.
5.
Лейтенант Дънбар бързаше с приготовленията. Беше се поуспал — стана след изгрев вместо призори, както възнамеряваше. Така че, докато гълташе набързо кафето си и пушеше първата за деня цигара, той се опитваше да подреди мислите, колкото е възможно по-стегнато.
Първо се захвана с мръсната работа, със знамето върху склада. То беше по ново от онова, което, се вееше над собствения му щаб; затова той се изкатери по ронещата се пръстена стена и го смъкна долу.
Разцепи един кол от корала, пъхна го в ботуша си и след като внимателно го премери, отряза няколко сантиметра отгоре. После закрепи знамето. Не изглеждаше никак зле. Повече от час отдели на Сиско — почисти букаите над всяко копито, среса тежката му черна грива и опашката и ги намаза с мас.
Най-дълго се занимава с козината му. Изтърка го, изчетка го пет-шест пъти, докато накрая отстъпи крачка назад, огледа го и видя, че няма защо да продължава. Жребецът блестеше от чистота.
Скъси въжето, с което бе вързан Сиско, за да не легне в прахта, и се върна бързо в колибата. Там измъкна униформата си и с една по-мека четка я изчисти сантиметър по сантиметър, като изпощи всички сламки и мъхчета. Лъсна копчетата. Ако имаше боя, можеше да поосвежи еполетите и жълтите лампази от външната страна на крачолите. Но се задоволи само с четката и малко слюнка. Когато свърши, униформата изглеждаше съвсем прилично. Лъсна със слюнка и новите си високи ботуши за езда и ги остави до проснатата на леглото униформа.
Когато най-сетне дойде време да се погрижи за себе си, грабна един груб пешкир и приборите си за бръснене и хукна към потока. Скочи вътре, насапуниса се, изплакна се и изскочи обратно.
Цялата процедура му отне по-малко от пет минути. Избръсна се два пъти, като внимаваше да не се пореже. Когато прокара ръка по лицето и шията си, кожата беше гладка. Хукна нагоре по скалата и отиде да се облече.
6.
Сиско изви врат и се загледа любопитно в приближаващата се фигура. Особено впечатление му направи яркочервеният шарф, който висеше на кръста. Дори и да го нямаше, очите на коня със сигурност щяха да си останат приковани. Никой не бе виждал лейтенант Дънбар така издокаран. Поне Сиско не беше, а той познаваше господаря си най-добре от всички.