Дънбар винаги се обличаше скромно, без да обръща внимание на блясъка на парадите, на проверките и срещите с генералите.
Но дори и най-изисканите офицери да бяха се събрали, за да измислят модел на образцовия младши офицер, едва ли биха се доближили и на йота до това, което бе сътворил лейтенант Дънбар в тази кристално чиста майска утрин.
От глава до пети, до най-малката подробност — дори и полюшващият се на бедрото му револвер — той въплъщаваше мечтата на всяко момиче за мъжа в униформа. Видът му издаваше решителност и блясък, от които всяко женско сърце щеше да трепне. И най-скептичните щяха да се обърнат, и най-строгите щяха да прошепнат:
„Кой е този?“.
След като сложи мундщука на Сиско, той се хвана за гривата му и с лекота се метна върху лъскавия му гръб. Отидоха до склада, където лейтенантът се наведе и взе знамето, облегнато на стената. Затъкна го в левия си ботуш, прихвана го с лявата ръка и насочи Сиско към откритата прерия.
Дънбар измина стотина метра, спря се и погледна назад с ясното съзнание, че е възможно никога вече да не види това място. Вдигна очи към слънцето и видя, че пладне е още далеч. Щеше да има достатъчно време да ги намери. Някъде на запад се виждаше плоският облак дим, който се появяваше вече трети ден. Това трябваше да са те.
Лейтенантът погледна надолу към върховете на ботушите си. Така блестяха, че чак отразяваха слънцето. В леката му въздишка се прокрадна съмнение и за миг му се прииска глътка силно уиски. После подсвирна на Сиско и жребецът се понесе в галоп на запад. Подухваше лек ветрец и знамето на бойната слава плющеше зад него. Беше се отправил на среща с… всъщност не знаеше на среща с кого. Но отиваше.
7.
Без изобщо да е замислен по този начин, траурът на Вдигналата юмрук бе изцяло съобразен с ритуала.
Сега вече нямаше намерение да умира. Единственото, което искаше, бе да се освободи от насъбралата се скръб. Искаше да я пропъди възможно най-добре, затова не бързаше.
Почти час тя язди тихо и спокойно преди да стигне до мястото, което и се стори подходящо — там навярно се събираха боговете. За човек, който обитава прериите, то можеше да мине за хълмче. За всеки друг едва ли щеше да е нещо повече от възвишение, или някаква неравност по неподвижната морска шир.
Най-отгоре се издигаше едно дърво, възлест стар дъб, който странно как все още бе жив, след като минувачите години наред го бяха осакатявали. Накъдето и да се обърне човек, това бе единственото дърво.
Мястото бе усамотено. Изглеждаше съвсем подходящо. Изкачи се на върха, слезе от кончето, направи няколко крачки и седна с кръстосани крака от другата страна на склона.
Ветрецът отвяваше плитките и назад, затова тя протегна ръка и пусна кестенявата си коса да се вее свободно. После притвори очи и започна тихо да се полюлява напред-назад и да мисли за ужасното нещо, което я бе сполетяло в тоя живот, да мисли единствено за това и за нищо друго.
Не след дълго в главата и се оформиха думите на песен. Щом отвори уста, те се изляха, силно и уверено, като да ги беше репетирала усърдно. Пееше високо. Понякога гласът и секваше. Но пееше от цялото си сърце, много хубаво, малко е да се каже, че бе приятно за слушане. Първата песен бе простичка и възхваляваше достойнствата на боеца и съпруга. Към края на песента измисли един куплет, който гласеше:
Той беше велик мъж, беше велик за мен.
Преди да го изпее, тя се спря. Вдигнала притворените си очи към небето, издърпа ножа от ножницата и хладнокръвно го вряза в ръката си. После сведе глава и се вторачи в петсантиметровия прорез. Кръвта изтичаше равномерно. Пак запя, стиснала ножа в ръка.
През следващия един час си нанесе още няколко удара с ножа. Раните бяха повърхностни, но течеше много кръв и това я радваше. Колкото повече главата и се просветляваше, толкова повече се концентрираше.
Песните бяха добри. Те разказваха цялата история на живота им така, както никога не можеш да я разкажеш някому с думи. Без да навлиза в подробности, тя не пропусна нищо.
Най-накрая, след като съчини един хубав стих, с който молеше Великия дух да му отреди почетно място в света отвъд слънцето, внезапно я връхлетя вълна от чувства. Оставаха и още малко неща да каже. Вече свършваше, а това означаваше сбогом.
Очите и се напълниха със сълзи, когато дръпна кожената си дреха нагоре, за да нарани бедрото си. Прокара бързо острието по крака си и тихо извика. Този път разрезът бе много дълбок. Навярно бе засегнала главна вена или артерия, защото щом погледна надолу, Вдигналата юмрук видя как червената кръв избликва на тласъци с всеки удар на сърцето. Можеше да се опита да спре кървенето или да продължи да пее. Избра второто. Седна с протегнати крака, за да може кръвта и да се пропие в земята, после вдигна високо глава и изстена: