Добре ще е да умра. Добре ще е да отида с него. Аз ще го последвам.
8.
Вятърът духаше срещу нея, така че Вдигналата юмрук изобщо не чу приближаването на конника.
Той забеляза възвишението отдалече и реши, че след като още не е видял нищо, това място е подходящо да поогледа малко. Ако и от там не се вижда нищо, може да се покатери на онова старо дърво.
Лейтенант Дънбар бе изминал половината път, когато вятърът довя до ушите му някакъв странен, тъжен звук. Съвсем предпазливо той изкачи билото на хълмчето и точно в подножието му, на няколко крачки пред себе си, видя седнал човек. Човекът беше с гръб. Не можеше да познае дали е мъж или жена. Но със сигурност беше индианец. Индианец, който пее.
Все още бе на гърба на Сиско, когато човекът се обърна с лице към него.
9.
Без да знае как, Вдигналата юмрук изведнъж усети, че някой стои зад гърба и и се обърна да види.
Едва зърна лицето под шапката, когато неочакван порив на вятъра обви цветното знаме около главата на мъжа. Но и този бърз поглед бе достатъчен. Разбра, че това е бял войник.
Тя не скочи, не избяга. Имаше нещо омагьосващо в облика на този самотен конник. Голямото цветно знаме, лъскавото конче, слънцето, което се отразяваше в украшенията по дрехите му. А и лицето му, което видя отново щом вятъра отвя знамето: сурово, младо лице с блестящи очи. Вдигналата юмрук премигна няколко пъти, без да е сигурна дали това е видение или жив човек. Не бе помръднало нищо, с изключение на знамето.
После войникът промени стойката си на коня. Беше истински. Залитна и се изправи на колене, после започна да се отдалечава надолу по склона. Не издаде нито звук, не побягна. Вдигналата юмрук се бе събудила от един кошмар, за да попадне в друг, истински. Движеше се бавно, тъй като бе твърде ужасена, за да бяга.
10.
Дънбар бе шокиран, когато видя лицето и. Не изрече гласно думите, но ако го беше сторил, те биха прозвучали приблизително така:
„Каква е тази жена?“
Изостреното, дребно лице, сплъстената кестенява коса, умните очи, толкова обезумели, че можеше да обичат и да мразят с еднаква сила, го слисаха напълно. И през ум не му мина, че може да не е индианка. Едно-единствено нещо занимаваше мислите му. Никога по-рано не бе виждал такава интересна жена. Преди да помръдне или да проговори, тя се изправи на колене и той видя, че цялата е в кръв.
— Господи — прошепна той.
Чак когато тя стигна до подножието на хълма, той вдигна ръка и лекичко извика:
— Чакай!
Вдигналата юмрук побягна неуверено. Дънбар се затича след нея, като непрекъснато я молеше да спре. Щом я доближи на няколко метра, Вдигналата юмрук погледна назад, препъна се и падна във високата трева.
Когато стигна до нея, тя пълзеше и всеки път щом посегнеше към нея, трябваше да се отдръпва, сякаш се боеше да докосне ранено животно. Най-сетне я хвана за раменете, но тя се извърна на гръб и заби нокти в лицето му.
— Ранена си — каза той и отстрани ръцете и — Ранена си.
Няколко минути тя се бори с всички сили, но бързо се изтощи и той я хвана за китките. Изнемощяла тя удряше и риташе под него. Тогава се случи нещо невероятно.
В разгара на борбата в съзнанието и проблесна една стара английска дума, която не бе изричала от много години. Изплъзна се от устата и без да може да я спре:
— Недей!
И двамата замръзнаха. Дънбар не можеше да повярва, че я е чул, а Вдигналата юмрук не можеше да повярва, че я е изрекла.
Тя отметна глава назад и отпусна тяло на земята. Това вече бе твърде много за нея. Простена няколко индиански думи и изгуби съзнание.
11.
Жената в тревата все още дишаше. Повечето рани по нея бяха повърхностни, но тази на бедрото беше опасна. От нея все така силно продължаваше да блика кръв и лейтенантът съжали, че е захвърлил червения шарф на миля или две оттук. От него щеше да стане чудесна превръзка.
Тогава беше готов и други работи да изхвърли. Колкото по-дълго яздеше и колкото по-малко виждаше, толкова по-смешен му се струваше собственият му план. Захвърли шарфа като нещо непотребно, бе готов да свие знамето, което също му изглеждаше глупаво и да се върне във Форт Седжуик, когато забеляза възвишението и самотното дърво.
Коланът му бе нов и прекалено твърд, затова с ножа на жената той изряза една лента от знамето и я върза високо на бедрото и. Кръвотечението веднага отслабна, но пак му бе нужна още една превръзка. Съблече униформата си, събу дългите си наполеонки и ги сряза на две. После нагъна едното парче и го притисна о дълбокия разрез.