В продължение на десет ужасни минути Дънбар стоя коленичил до нея, гол в тревата, притиснал с две ръце превръзката. По едно време помисли, че може да е мъртва. Допря ухо до гърдите и и внимателно се заслуша. Сърцето и още биеше.
Трудно и изнервящо беше да работи съвсем сам, без да знае коя е жената и дали ще оживее. В тревата, в подножието на хълма, беше топло и колчем избършеше потта, стичаща се в очите му, по лицето му оставаше следа от кръвта и. От време на време повдигаше превръзката, за да погледне. И всеки път отчаяно се взираше в кръвта, която не искаше да спре. После сменяше превръзката. И продължаваше.
Най-накрая, когато кървенето стана съвсем незначително, той се захвана за работа. Раната на бедрото трябваше да се зашие, но това бе невъзможно. Отряза крачола на наполеонките си, сгъна го като превръзка и го постави върху раната. Работеше колкото може по-бързо. После отряза още едно парче от знамето и го завърза здраво върху превръзката. Същото направи и с по-леките рани на ръцете.
Докато работеше, Вдигналата юмрук започна да стене. Няколко пъти отвори очи, но бе прекалено слаба, за да се противи дори когато той извади манерката си и наля няколко глътки вода в устата и. След като направи, каквото можа за здравето и, Дънбар облече униформата си и докато си закопчаваше панталоните и мундира, се питаше какво да предприеме.
Видя коня и из прерията и се замисли дали да го хване. Но щом погледна лежащата в тревата жена, разбра, че няма смисъл. Навярно ще може да язди, но ще и е необходима помощ.
Дънбар погледна небето на запад. Облачето дим почти бе изчезнало. Бяха останали само няколко тънки струйки. Ако побърза, може да тръгне в тази посока преди облачето дим да се е стопило съвсем.
Провря ръце под жената, вдигна я и колкото се може по-внимателно я покачи върху гърба на Сиско. Имаше намерение да води коня за поводите. Но момичето не беше напълно в съзнание и се олюля още щом седна на коня.
Придържайки я с една ръка, той успя да скочи зад нея. После я извърна към себе си и като баща, прегърнал ранената си дъщеря, насочи коня си по посока на облачето дим.
Докато Сиско ги носеше из прерията, лейтенантът си мислеше за своя план да впечатли дивите индианци. Сега вече не изглеждаше нито много могъщ, нито много официален. По ръцете и мундира му имаше кръв. Момичето беше превързано с долните му дрехи и знамето на Съединените щати.
Навярно така беше по-добре. Когато се замисли какво бе направил, как бе подскачал из прерията с лъснати ботуши и някакъв ненужен червен шарф и най-вече с развято отстрани знаме, той се усмихна глуповато. Май съм голям идиот, помисли си той.
Погледна кестенявите коси под брадата си и се зачуди какво ли си е помислила бедната жена, като го е видяла така издокаран.
Вдигналата юмрук не мислеше изобщо. Всичко и беше като в мъгла. Единствено усещаше някои неща. Чувстваше как конят се полюлява под нея, чувстваше и странната тъкан до лицето си. Преди всичко обаче, тя се чувстваше в безопасност и през целия път държа очите си затворени от страх, че ако ги отвори, усещането може да изчезне.
Глава XIII
1.
На Смеещия се не можеше да се разчита.
За него никой не би казал, че върши пакости, но Смеещия се не обичаше да работи и за разлика от повечето млади индианци, мисълта да поеме отговорност му бе безразлична.
Той беше мечтател и като всеки мечтател Смеещия се бе разбрал, че един от най-добрите начини да избегне отегчението от работата е да си стои сам.
Така че мързеливецът прекарваше колкото е възможно повече време с многобройното стадо коне на племето. Редовно се нагърбваше с тази задача, отчасти защото винаги му се ходеше, отчасти защото на дванадесетгодишна възраст вече бе станал специалист по конете.
Смеещия се можеше с точност до няколко часа да предскаже времето, в което кобилата ще се ожреби. Притежаваше дарбата да се справя с непокорни жребци. А щом станеше дума за лечение, той знаеше колкото и всеки мъж от племето, ако не и малко повече. Изглежда, че конете просто се чувстваха по-добре, ако той бе наблизо.
Всичко това бе станало втора природа за Смеещия се. Онова, което най-много му допадаше бе, че конете пасяха далеч от селото, което изпращаше и него самия далеч от селото — далеч от всемогъщия поглед на баща му, далеч от евентуалната заръка да бави малките си братчета и сестрички, далеч от работата по поддържането на лагера, която никога не свършваше.
Ето така мечтаеше той през по-голямата част на този следобед, щастлив, че не е в селото, все още потресено от трагичното завръщане на отряда, тръгнал срещу ютите. Смеещия се знаеше, че макар да не се интересува от битки, рано или късно щеше да поеме пътя на воина и вече имаше едно наум да внимава да не попадне в боен отряд, тръгнал на поход срещу ютите.