Той подсъзнателно отпусна юздите. Трябваше да спре. Наблюдаваше една вечна картина.
Край потока бяха накацали петдесет-шейсет кръгли островърхи колиби, покрити с кожа. На следобедното слънце те изглеждаха топли и мирни, макар сянката да ги правеше по-големи, отколкото бяха в действителност — живи антични паметници.
Виждаше как хората работят край колибите. Дори дочу как разговарят, докато преминаваха по отъпканите улици между жилищата си. Чу смях и това някак го учуди. Нагоре и надолу по течението на потока имаше повече хора. Някои от тях бяха нагазили във водата.
Възседнал Сиско, лейтенант Дънбар придържаше жената, която бе намерил, а сетивата му бяха омаяни от вечната картина, открила се пред очите му, сякаш бе живо платно. Първобитна, непокварена цивилизация. И ето, че той е тук.
Дори и в най-смелите си мечти не го допускаше и същевременно знаеше, че точно заради това е дошъл, това бе същината на желанието му да получи назначение в Дивия Запад. Ето това, без да го е съзнавал преди, точно това бе искал да види.
Едва ли някога отново щеше да преживее такива мигове. В тези няколко минути той се почувства частица от нещо толкова голямо, че престана да бъде офицер, човек, дори тяло. Сега той бе само дух, който се носи в безвремието на вселената. В тези скъпоценни няколко мига той усети вечността.
Жената се закашля. Размърда се на гърдите му и Дънбар нежно я погали по главата.
Даде знак на коня и Сиско тръгна надолу. Едва бяха изминали няколко метра, когато видя една жена и две деца да излизат от гъсталака край реката. Те също го видяха.
3.
Жената извика и изпусна водата, която носеше, грабна децата си и хукна към селото с вик: „Бял войник, бял войник.“ Крещеше колкото и глас държи. Десетки кучета се разлаяха като бесни, жените излязоха да приберат децата си, а конете панически тъпчеха край колибите и неистово цвилеха. Абсолютен хаос. Вероятно цялото село помисли, че става дума за нападение.
Във всички посоки тичаха мъже. Тези, които вече се бяха добрали до някакво оръжие, тичаха към конете си с такива крясъци, сякаш бе подплашил ято диви патици. Разтревоженото село, също както и спокойното, сякаш не бяха от този свят. Приличаха на голям кошер стършели, които някой е разбутал с пръчка.
Стигнали до конете си, те образуваха отряд, който щеше моментално да го пресрещне и да го убие. Не допускаше, че ще предизвика такава суматоха, както и не очакваше, че ще са толкова примитивни. Но имаше и нещо, което му тежеше докато приближаваше селото, нещо, което помрачаваше всичко останало. За пръв път в живота си лейтенант Дънбар усети какво значи да си нашественик. Чувството не му се нравеше и затова донякъде породи следващия му ход. Най-малко му се искаше да го вземат за натрапник. Щом стигна до едно открито място в подстъпа към селото, достатъчно близко, за да съзре през пелената от прах, вдигната от глъчката, очите на хората от другата страна, той дръпна поводите още веднъж и спря. После слезе, взе жената на ръце и застана на две-три крачки пред коня си. Там се закова на място с притворени очи, като я държеше така, сякаш далечен странник поднася необикновен дар.
Слушаше напрегнато как само за няколко секунди селото някак странно притихна. Пелената от прах започна да се прокъсва и Дънбар забеляза как човешкото множество, което допреди миг вдигаше такава страхотна врява, сега бавно се приближава към него. В зловещата тишина долавяше случайния звън на амуниции, прошумоляването на стъпки, пръхтенето на кон, който бие с копито, нетърпелив да си пробие път.
Отвори очи и видя, че цялото племе се е събрало на края на селото — воините и младите мъже отпред, а зад тях жените и децата. Сякаш дошли от сънищата диви хора, облечени в кожи и цветни тъкани, същинска друга раса. Бяха вперили поглед в него с притаен дъх на разстояние по-малко от сто метра.
Момичето в ръцете му започваше да натежава и щом Дънбар смени позата си, сред тълпата се разнесе жужене и веднага замря. Но никой не излезе напред да го посрещне.
Една групичка възрастни мъже, явно високопоставени, си шушукаха с някакви странни гърлени звуци, които бяха толкова чужди за слуха му, сякаш не говореха изобщо.
Докато траеше това мърморене, той отслаби вниманието си, но щом погледна към една групичка от десетина ездачи, съзря познато лице. Това бе същият онзи мъж, воинът, който се бе развикал толкова яростно срещу него в деня на нападението на Форт Седжуик. Вятър в косите се взираше в него така втренчено, че Дънбар за малко не се обърна да види дали някои не стои зад него.