Ръцете му се бяха вдървили и не знаеше дали изобщо ще може да ги раздвижи, но под прикования поглед на воина Дънбар леко повдигна жената като че казваше:
„Ето… моля, вземете я“.
Поразен от този непредвиден жест, воинът се подвоуми, погледът му пробяга през тълпата, явно разколебан дали някой не е забелязал този безмълвен диалог. Когато отново срещна очите на лейтенанта, той все още го гледаше и не бе променил намерението си.
С огромно облекчение Дънбар видя как Вятър в косите скочи от кончето си и тръгна през поляната, а томахавката, която носеше, се поклащаше небрежно в ръката му. Крачеше към него и ако изобщо се страхуваше, то страхът бе добре прикрит, защото видът му бе безгрижен и лицето му не издаваше никакво вълнение, сякаш идваше решен да отмъсти.
Когато разстоянието между неподвижния лейтенант и напредващия бързо Вятър в косите съвсем се скъси, сборището утихна. Вече бе твърде късно да се предотврати това, което предстоеше да се случи. Всички стояха неподвижно и наблюдаваха.
Лейтенант Дънбар едва ли можеше да се изправи по-смело пред това, което го очакваше. Стоеше без да мигне и на лицето му не беше изписана нито болка, нито страх.
Когато Вятър в косите се приближи на няколко крачки и позабави ход, Дънбар каза ясно и високо:
— Ранена е.
Обърна я леко и когато воинът започна да се взира в нея, той разбра, че я е разпознал. Всъщност Вятър в косите беше толкова шокиран, че за момент в главата му проблесна ужасяващата мисъл, че може да е умряла. Лейтенантът също сведе поглед към нея.
В този миг я грабнаха от ръцете му. С едно силно и уверено движение тя бе изтръгната от прегръдката му и преди още Дънбар да разбере какво става, воинът вече се връщаше към селото, помъкнал Вдигналата юмрук грубо, както кучетата носят своите малки. Както вървеше, той извика нещо, което предизвика всеобщото учудване и възклицанията на команчите. Те се втурнаха да го посрещнат.
Лейтенантът стоеше неподвижен пред коня си и докато селото се събираше около Вятър в косите, той усети, че куражът го напуска. Това не бяха своите. Никога нямаше да ги опознае. Все едно дали е тук или е на хиляди мили. Искаше да се смали, да се смали и да пропълзи в най-мъничката, най-тъмната дупчица.
Какво бе очаквал от тях? Навярно си бе въобразявал, че ще се втурнат към него с отворени обятия, ще говорят езика му, ще го поканят на вечеря, ще се посмеят без много-много официалности. Колко ли бе самотен. И колко жалък — да храни изобщо някакви надежди, да се хваща за сламки, да лелее такива невероятни мечти, че да му е трудно да го признае дори пред себе си. Бе успял да се заблуди за всичко, да се заблуди да мисли себе си за нещо, когато всъщност е нищо.
Тези ужасни мисли проблясваха в главата му като буря от безразборни мълнии и това, че стоеше пред примитивното селище, нямаше абсолютно никакво значение. Лейтенант Дънбар се олюляваше съкрушен от ужасна вътрешна криза. Както с един замах изтриваме тебешира от черната дъска, така изведнъж го бяха напуснали ентусиазмът и надеждата. Някъде дълбоко вътре в него нещо прещрака и светлината угасна.
Забравил всичко, освен празнотата, която чувстваше, нещастният лейтенант се метна на Сиско, обърна го кръгом и забързано тръгна по пътя, по който бяха дошли. Това стана с толкова малко величие, че команчите разбраха, че си е тръгнал едва след като бе изминал известно разстояние.
Двама смели юноши тръгнаха след него, но трезво-мислещите мъже, най-приближените на Десетте мечки, ги спряха. Бяха достатъчно мъдри, за да разберат, че стореното е добро, че белият войник е върнал един от техните и че дори да го преследват, няма да постигнат нищо.
4.
Обратният път бе най-дългият и най-мъчителният. Няколко мили язди замаян, а главата му бръмчеше от хиляди ужасни мисли. Потисна изкушението да се разплаче така, както човек потиска повръщането, но непрестанно, една след друга го заливаха вълни от самосъжаление и най-накрая той се предаде. Приведе се напред така, че дори раменете му се събраха и сълзите потекоха беззвучно. Но когато започна да подсмърча, пороят се отприщи. Лицето му се изкриви гротескно и той застена в забрава. Насред тези първи конвулсии, той отпусна поводите на Сиско и докато скъсяваха разстоянието, той изплакваше сърцето си и хлипаше жално и безутешно като дете.