5.
Изобщо не видя форта. Когато Сиско спря, лейтенантът погледна и разбра, че са точно пред щаба. Останал без сили, за няколко секунди единственото нещо, което бе в състояние да направи, бе да седи сънливо на гърба на коня си. Когато най-накрая отново вдигна глава, забеляза Чорапчо на обичайното му място на скалата над потока. При вида на вълка, седнал достолепно като кралска хрътка, с толкова приятно — закачлив, израз, в гърлото на Дънбар заседна нова буца мъка. Но вече бе изплакал всичките си сълзи.
Изтъркули се от гърба на Сиско, извади юздата от устата му и залитайки, влезе вътре. Захвърли юздата на пода, стовари се на леглото, дръпна отгоре си едно одеяло и се сви на кълбо.
Макар и толкова уморен, не можеше да заспи. Неизвестно, защо продължаваше да мисли за Чорапчо, който чакаше така търпеливо отвън. Със свръхчовешко усилие той се надигна от леглото и олюлявайки се в мрака, излезе навън; там с присвити очи огледа другия бряг на реката.
Старият вълк още си стоеше на мястото. Затова лейтенантът сънено тръгна към склада и отряза голямо парче бекон. Занесе месото на стръмната скала и под зоркия поглед на Чорапчо го пусна на тревата, непосредствено под върха.
После, с единствената мисъл да си легне колкото може по-скоро, той хвърли малко сено на Сиско и влезе в колибата. Просна се на дюшека като пребит, дръпна одеялото и се зави презглава.
Извика в мислите си лице на жена, лице от миналото, което познаваше добре. На устните и играеше срамежлива усмивка, а очите и бяха озарени от светлина, която идваше единствено от сърцето. Когато бе разтревожен, винаги му се явяваше този образ и го успокояваше. Зад това лице се криеше много повече, дълга история с нещастен край, но Дънбар не мислеше за това. Лицето и прекрасният поглед бяха единствените неща, които искаше да си спомни и се вкопчваше здраво в тях. За него те бяха като опиум. Това бе най-силната упойка, която познаваше. Не мислеше често за нея, но носеше образа и в себе си и се връщаше към него само когато стигаше до дъното на отчаянието. Лежеше неподвижен на леглото, все едно, че пушеше хашиш и по някое време образът, заел съзнанието му, започна да въздейства. Вече похъркваше, когато се появи Венера, повела дългия хоровод на звездите по безкрайното прерийно небе.
Глава XIV
1.
Минути след като белият човек си тръгна, Десетте мечки свика друг съвет. За разлика от предишните, които започваха и свършваха без ясна цел, сега Десетте мечки знаеше точно какво иска. Бе съставил план още преди и последният от мъжете да се е настанил в колибата му.
Белият войник с кръв по лицето беше донесъл Вдигналата юмрук и Десетте мечки беше убеден, че това е добра поличба, която трябва да се следва. Нашествието на бялата раса тревожеше мислите му доста отдавна. Вече години наред не можеше да види нищо хубаво от тяхното идване. Макар толкова да му се искаше. Днес най-накрая видя нещичко и сега бе твърдо решен по никакъв начин тази златна възможност да не бъде проиграна.
Белият войник бе проявил изключителна храброст — да дойде сам до лагера им. И явно бе дошъл с едно единствено намерение — не да краде, да лъже, или да убива, а да върне нещо, което е намерил, нещо което им принадлежи. Навярно предсказанията на боговете бяха погрешни, но за Десетте мечки едно нещо бе ясно. За доброто на всички трябваше да разберат що за човек е този бял войник. Някой, който се държи по този начин, несъмнено е на висок пост при белите. Възможно е да има вече голяма тежест и влияние. С такива като него навярно се сключват споразумения. А без споразумения със сигурност щяха да ги сполетят войната и бедствията.
Така че Десетте мечки беше окуражен. Началото, на което стана свидетел този следобед, макар и като една-единствена случка, му се струваше светлинка в тъмната нощ. Докато мъжете влизаха един по един, той обмисляше най-подходящият начин да приведе плана си в действие.
Десетте мечки слушаше разговорите в началото и вметваше по някоя дума, като мислено преценяваше хората, на които може да се разчита и се опитваше да реши кой от тях е най-подходящ за изпълнението на неговата идея.
Едва след като дойде Ритащата птица, който се бе заел с Вдигналата юмрук, възрастният човек разбра, че тази работа не е за сам човек. Щеше да изпрати двама. Щом взе това решение, много бързо се сети и кой ще отиде. Ще изпрати Ритащата птица, който бе изключително проницателен и Вятър в косите, защото бе доста агресивен. Характерът на всеки от тях поотделно характеризираше народа му и те чудесно се допълваха.