Десетте мечки съкрати съвета. Не му се искаше да се стига до онези продължителни дискусии, които не водят до нищо. Щом настъпи удобният момент, той заговори красноречиво и изключително обосновано, припомняйки многобройните разкази за голямото числено превъзходство на белите, за богатствата им, особено що се отнася до оръжие и коне. Завърши с това, че човекът от форта сигурно е мисионер и че добрите му дела трябва да послужат като повод за разговор, а не за борба. След като речта му завърши, се възцари продължително мълчание. Всички съзнаваха, че е прав. После се обади Вятър в косите:
— Не мисля, че е правилно ти да отиваш и да разговаряш с този бял. Той не е бог, а само още един бял, загубил пътя.
Когато му отговаряше, в очите на стария човек проблясна пламъче:
— Няма да отида аз. Но трябва да отидат най-достойните. Тези, които ще покажат какво значи команчи.
Тук замълча с притворени очи, за да придаде по-голяма изразителност на думите си. Измина цяла минута и неколцина помислиха, че може да е задрямал. Но в той погледна отново към Вятър в косите и продължи:
— Ти ще отидеш. Ти и Ритащата птица.
После пак притвори очи и се унесе, прекратявайки съвета точно навреме.
2.
Точно тази нощ се разрази първата голяма гръмотевична буря за сезона. По протежение на хиляди мили се изсипваше глухият тътен на гръмотевиците и с пукот проблясваха клонестите мълнии. Дъждът, който бурята доведе, се спусна над прерията като завеса, принуждавайки всичко живо да търси подслон. Именно този дъжд събуди Вдигналата юмрук.
Той барабанеше по покритите с кожа стени на колибата като приглушена стрелба от хиляди пушки и за няколко секунди тя не можа да осъзнае къде се намира. Отнякъде идваше светлина и тя бавно се обърна настрани към малкия огън, който още мъждукаше насред колибата. При това движение едната и ръка закачи раната на бедрото и и одраска някакво чуждо тяло. Попипа внимателно и разбра, че кракът и е шит. И тогава си спомни всичко.
Огледа се сънено и се зачуди кой ли живее в тази колиба. Позна, че не си е у дома.
Устата и беше пресъхнала и тя протегна ръка изпод завивката и заопипва с пръсти. Първото нещо, до което те достигнаха, се оказа купичка, наполовина пълна с вода. Тя се надигна на лакът и отпи няколко големи глътки, после пак легна.
Искаше и се да разбере някои неща, но и бе трудно да мисли. Под завивката бе топло. Огнените отблясъци танцуваха весело над главата и, дъждът пееше грубоватата си приспивна песен в ухото и, а тя се чувстваше толкова слаба.
Навярно умирам, помисли тя, когато клепачите и започнаха да натежават, закривайки и последните искри на огъня. Точно преди да заспи, през ума и мина „не е толкова лошо“.
Вдигналата юмрук обаче не умираше. Възстановяваше се, а щом оздравееше, това, което бе преживяла, щеше да я направи по-силна от всякога.
Хубавото щеше да се роди от лошото. Всъщност хубавото вече беше започнало. Лежеше на добро място, което щеше да стане неин дом за доста време. Лежеше в колибата на Ритащата птица.
3.
Лейтенант Дънбар спа непробудно, а небесното зрелище, разразило се над него, едва достигаше до съзнанието му. Часове наред дъждът обливаше малката колиба, но той се чувстваше толкова уютно, толкова сигурно под камарата войнишки одеяла, че можеше да се състои дори и самият Армагедон без той да разбере.
Спеше неподвижно и едва късно след изгрев слънце, дълго след като бурята бе преминала, безгрижната и настойчива песен на полската чучулига успя да го разбуди. Дъждът бе освежил всеки сантиметър от прерията и сладкият и аромат гъделичкаше обонянието му още преди да отвори очи. При първото премигване осъзна, че лежи на гръб, а после прикова поглед във входа на колибата. Нещо ниско и космато се стрелна през вратата навън. Лейтенантът седна и разтърка очи. След миг отметна одеялата и се запромъква на пръсти към входа. Без да се показва, той надникна с едно око иззад рамката на вратата.
Чорапчо току-що се бе измъкнал от навеса и се обръщаше, за да се настани на припек в двора. Той видя лейтенанта и замръзна. Няколко секунди се гледаха един друг. После Дънбар отново потри очи, за да прогони съня и щом свали ръце, Чорапчо се просна на земята с муцуна между разтворените си лапи, сякаш беше послушно куче, зачакало господаря си.
В конюшнята Сиско цвилеше пронизително и Дънбар обърна глава натам. В този момент с крайчеца на окото си долови как нещо се стрелна и се обърна навреме, за да види как Чорапчо тичешком изчезва зад скалата. После, обръщайки отново поглед към конюшнята, той ги видя.
Бяха яхнали кончетата си и стояха на не повече от стотина метра пред него. Не ги преброи, но бяха осем души.