Двама веднага тръгнаха напред. Дънбар не помръдна, но за разлика от предишните срещи, той стоеше на мястото си спокоен. Имаше нещо в начина, по който приближаваха. Докато вървяха, главите на конете им се поклащаха нехайно, сякаш отрудени хора се прибират у дома след дълъг уморителен ден.
Лейтенант Дънбар се разтревожи, но тази тревога нямаше почти нищо общо с живота или смъртта. Чудеше се какво да каже и как ще разберат първите му думи.
4.
Ритащата птица и Вятър в косите имаха абсолютно същите опасения. Белият войник беше по-чужд от всичко, което някога бяха срещали, и нито единият, нито другият знаеха какво ще излезе от тази работа. Все още неизмитата кръв по лицето му, която съзряха, никак не ги окуражи за започващата среща. Що се отнася до ролята на всеки от тях, те бяха различни люде. Вятър в косите яздеше напред като воин, като команч, тръгнал на бой. Докато Ритащата птица бе малко или много държавник. Това бе важен момент в живота на хората му, а и на племето като цяло. За Ритащата птица се откриваше едно изцяло ново бъдеще и му се струваше, че твори историята.
Щом се доближиха дотолкова, че да различи лицата им, Дънбар веднага разпозна воина, който грабна жената от ръцете му. Другият също му се стори познат, но не можа да се сети откъде. Нямаше време. Бяха спрели на няколко метра пред него.
Всички изглеждаха някак озарени, прекрасни в тази бляскава слънчева светлина. Вятър в косите носеше на гърдите си нагръдник от кост, а на врата на Ритащата птица висеше голям метален кръг. Всичко това блестеше. Дори дълбоките им тъмни очи светеха, а тежките им черни коси лъщяха облени от слънчевите лъчи.
Лейтенант Дънбар също излъчваше особена светлина, макар и доста по-приглушена от тази на гостите му.
Сърдечната му криза беше преминала и му беше подействала също както бурята миналата нощ се бе отразила на прерията — стана по-свеж и преливаше от жизненост.
Лейтенант Дънбар се наклони напред в нещо като поклон и без да бърза отдаде чест. Само след миг Ритащата птица му върна поздрава, при което направи някакво странно движение с ръката и я извъртя с дланта нагоре.
Лейтенантът не знаеше какво означава това, но правилно го разбра като приятелски жест. Той се огледа, сякаш да се убеди, че мястото е все още същото и каза:
— Добре дошли във Форт Седжуик.
За Ритащата птица значението на думите бе напълно непонятно, но както и лейтенант Дънбар преди това, той ги взе за някакъв поздрав. После проговори той:
— Идваме от лагера на Десетте мечки, за да поговорим мирно.
Докато произнасяше тези думи, по лицето на Дънбар се изписа пълно недоумение и неразбиране.
Сега вече стана ясно, че нито една от страните няма да може да разговаря и между тях се въдвори тишина. Вятър в косите се възползва от затишието, за да огледа в подробности постройките на белия човек. Дълго и подозрително оглежда навеса, който започваше да се къдри от ветреца.
Колкото повече време минаваше, толкова по-неспокоен ставаше Ритащата птица на коня си. Дънбар ровеше с крак земята и се поглаждаше по брадата. Той също започваше да се изнервя и точно това му напомни за сутрешното кафе, което беше пропуснал и почувства колко му се ще да изпие една чашка, а освен това му се и пушеше.
— Кафе? — запита той Ритащата птица.
Шаманът озадачено наведе глава.
— Кафе? — повтори Дънбар. Той сви ръка като чашка и направи жест, че отпива. — Кафе? — каза отново той. — Да пиете?
Ритащата птица просто се вторачи в лейтенанта. Вятър в косите попита нещо и Ритащата птица му отговори. После те и двамата се загледаха в своя домакин. След няколко минути, които за Дънбар му бяха цяла вечност, Ритащата птица най-накрая кимна утвърдително.
— Добре, добре — зарадва се Дънбар и се шляпна по крака — Ами, хайде елате тогава — и той с жест ги покани да слязат от конете и да го последват под навеса.
Команчите пристъпваха, предпазливо. Всичко, до което се докосваше техният поглед, беше обвито в мистерия, а със суетенето си лейтенантът представляваше някаква смешна фигура и приличаше на човек, чиито гости са дошли един час по-рано и са го сварили неподготвен.
Огънят не беше запален, но за щастие беше сложил достатъчно сухи дърва, за да свари кафе. Той клекна пред купчинката подпалки и започна да стъкмява огъня.
— Седнете — покани ги той. — Заповядайте.
Но индианците не го разбраха и той трябваше да повтори думите си, придружавайки ги с жестове. След като се настаниха, той изтича до склада и бързо се върна с голяма торба кафе на зърна и кафемелачка. Щом запали огъня, Дънбар сипа зърна във фунията на кафемелачката и завъртя дръжката.