Когато зърната започнаха да изчезват в металния конус той видя как Вятър в косите и Ритащата птица занадзъртаха с любопитство. И през ум не му беше минало, че нещо толкова просто като кафемелачката може да се възприеме като магия. Но за Ритащата птица и Вятър в косите това наистина беше магия. Нито единият, нито другият бе виждал кафемелачка.
Лейтенант Дънбар ужасно се вълнуваше, че след толкова много време е отново след хора и така му се искаше гостите му да поостанат, че най-подробно им показа какво представлява меленето на кафе. Спря рязко и приближи машинката до индианците, за да могат добре да виждат как става. Въртеше ръчката бавно, за да наблюдават как зърната се спускат надолу. Когато останаха само няколко, той приключи със замах, въртейки дръжката патетично и театрално. После застина драматично като маг, който чака аплаузите на публиката. Ритащата птица бе заинтригуван от машинката. Той прокара пръсти по хубавите и дървени стени. Верен на себе си, Вятър в косите много повече хареса самата мелничка. Той пъхна дългия си тъмен пръст във фунията и заопипва дупчицата на дъното с надежда да разбере какво е станало със зърната.
Дойде време за финала и Дънбар прекрати разучаването на кафемелачката с вдигане на ръка. Той завъртя машинката и стисна малката дръжчица долу между пръстите си. Индианците сведоха глави, по-любопитни от когато и да било.
Най-накрая, все едно, че ще показва приказно бижу, Дънбар ококори очи, лицето му се озари от усмивка и той дръпна чекмедженцето, пълно с току-що смления черен прашец.
И двамата команчи бяха изключително впечатлени. Всеки от тях взе по малко от смляното и го помириса. После седяха мълчаливо докато домакинът окачи едно канче над огъня и кипна водата и чакаха да видят какво ще се случи по-нататък.
Дънбар поднесе на гостите си по чаша димящо черно кафе. Когато ароматът се изкачи до лицата им, те се спогледаха, от което стана ясно, че са познали какво има в чашите. Миришеше на хубаво кафе, много по-добро от онова, което вече години наред крадяха от мексиканците. И много по-силно.
Дънбар ги наблюдаваше, докато отпиваха първата глътка и се изненада като видя да бърчат лица. Нещо не беше наред. И двамата в един глас казаха нещо, прозвуча като въпрос.
Лейтенантът поклати глава:
— Не разбирам — сви рамене той.
Индианците размениха по няколко думи, без да стигнат до някакво решение. После на Ритащата птица му хрумна нещо. Той сви ръка в юмрук, задържа я над чашата, след което я разтвори, все едно че пуска нещо в кафето. Накрая се направи, че разбърква това, което е пуснал с една вейка.
Лейтенант Дънбар каза нещо, което Ритащата птица не разбра, но видя как белият човек скочи, отиде до лошо направената чимена колиба и се върна с едно чувалче, което им подаде. Ритащата птица надникна вътре и при вида на кафявите кристалчета изсумтя нещо.
Лейтенант Дънбар забеляза усмивката, която се прокрадна по лицето на индианеца и разбра, че е отгатнал правилно. Бяха поискали захар.
6.
Ритащата птица беше особено насърчен от ентусиазма на белия войник. Искаше му се да поведат разговор и когато се представиха, Лий Тен Нант няколко пъти ги попита за имената им, докато ги изговори правилно. Наистина, белият човек изглеждаше странно и вършеше някои странни неща, но ги слушаше с желание, а и май притежаваше неизчерпаеми запаси от енергия. Навярно свойствената му спокойна натура караше Ритащата птица да уважава енергичността у другите. Според Ритащата птица говореше повече от нормалното. Ако се замислеше за това, му се струваше, че през цялото време белият човек изобщо не спря да говори. Все пак обаче ги забавляваше. Правеше някакви странни стъпки, странни жестове с ръцете, странни мимики. И такива физиономии, че Вятър в косите на няколко пъти избухна в смях. А това не бе лесно.
Освен общите впечатления, Ритащата птица установи някои неща. Не бе възможно Лий Тен Нант да е бог. Беше прекалено много човек. И бе сам. Там не живееше никой друг. Но не успя да разбере защо е сам. Нито пък дали ще идват и други бели и какви са евентуалните им планове. Така му се искаше да узнае отговорите на тези въпроси.
Вятър в косите вървеше на крачка пред него. Яздеха един зад друг по една пътечка, която се виеше през тополова горичка край реката. Чуваше се единствено приглушеното цопкане на конските копита в мокрия пясък и той се чудеше за какво ли си мисли Вятър в косите. Още не бяха уточнили мненията си за срещата. А това малко го притесняваше.
Ритащата птица нямаше за какво да се безпокои, защото Вятър в косите също бе останал с приятни впечатления. При все, че на няколко пъти му бе минавало през ума да убие белия войник. Доста дълго бе считал белите за ненужни досадници и нищо повече, за койоти, които се навъртат около мършата. Но ето, че вече няколко пъти белият войник показа известна смелост. Освен това беше дружелюбен. И смешен. Много смешен.