Свирепия слага огромни количества захар в кафето. Не след дълго и запасите ще свършат. За щастие, аз пия кафето си без захар. Ха! Свирепия (както го наричам) е симпатичен, въпреки неразговорливия си нрав; внушава респект по подобие на главатаря на уличните хулигани — поради физическото си превъзходство. И понеже и аз навремето съм бил един от тях, уважавам го точно по този начин.
Освен това у него има една сурова прямота и целенасоченост, които ми харесват. Открит човек.
Другия наричам Кроткия и страхотно ми се нрави. За разлика от Свирепия, той е спокоен и любознателен.
Струва ми се, че и той като мен е притеснен от трудностите с езика. Научи ме на няколко думи от техния език, аз от своя страна — също. Сега знам на езика на команчите как е глава, ръка, кон, огън, кафе, къща и още някои неща и разбира се здравей и довиждане. Още не знам достатъчно, за да съставя цяло изречение. Доста време ми отнема да възприема правилно звученето. Не се съмнявам, че и на него му е толкова трудно.
Кроткия ме нарича Лий Тен Нант и неизвестно по какви причини не казва Дънбар. Убеден съм, че не го забравя (на няколко пъти му го припомних), така че навярно има нещо друго. Но звучи много добре… Лий Тен Нант.
Прави ми впечатление, че е изключително интелигентен. Слуша съсредоточено и като че ли всичко забелязва. Всяка промяна в посоката на вятъра, всеки случаен вик на птица привлича вниманието му, но и далеч по-съществени неща. Без език, на който да общуваме, всичко, което мога да направя, е да разгадавам реакциите му по усет, но по всичко личи, че е благосклонно настроен към мен.
Една случка с Чорапчо точно илюстрира това. Стана в края на последното им посещение. Бяхме изпили доста кафе и аз тъкмо разкривах пред гостите си великолепието на парчето бекон. Кроткия моментално забеляза Чорапчо на скалата от другата страна на реката. Размени няколко думи със Свирепия и двамата отправиха поглед към вълка. В желанието си да им покажа колко добре познавам Чорапчо взех в едната си ръка ножа, в другата бекона и тръгнах към скалата.
В този момент Свирепия си слагаше захар в кафето и опитваше бекона, затова наблюдаваше какво става от мястото си. Но Кроткия стана и ме последва. Обикновено оставях дажбата на Чорапчо на отсамния бряг, но след като отрязах полагаемото му се парче, нещо ми хрумна и аз му го метнах през реката. Бях го хвърлил добре, защото падна само на около метър от Чорапчо. Той просто си седеше там и известно време си мислех, че няма да направи нищо. Но, Бога ми, стана, подуши бекона и го взе. Преди не го бях виждал да взима месото и докато се скриваше с трофея, почувствах как се гордея с него.
За мен това бе просто една хубава случка и нищо повече. Но Кроткия изглежда направо беше поразен от видяното. Когато се извърнах към него, лицето му бе по-спокойно от всеки друг път. Той ми кимна няколко пъти, после приближи и сложи ръка на рамото ми в знак на одобрение.
Когато се върнахме край огъня, той изигра поредица от знаци, които аз в крайна сметка успях да дешифрирам като покана да посетя дома му на следващия ден. Приех я с готовност и не след дълго те си тръгнаха.
Невъзможно е да изложа изцяло впечатленията, си от стана на команчите. Ако се наложи, разказът ми ще бъде страшно дълъг. Но ще се опитам да го опиша накратко, с надеждата, че наблюденията ми може да се окажат полезни при бъдещи контакти с тези хора.
Посрещнаха ме на около миля пред лагера — малка група, предвождана от Кроткия. Тръгнахме към селото веднага. Хората се бяха пременили в най-хубавите си дрехи, за да ни посрещнат. Пъстроцветието и красотата на тези костюми е нещо, което си заслужава да се види. Изглеждаха някак странно притихнали. Признавам си, и аз бях притеснен. Няколко по-малки дечица се откъснаха и дотичаха при мен да ме пипнат по крака. Всички останали се гушеха назад.
Пред една от колибите слязохме от конете и за момент се поколебах, когато дотича едно дванайсетгодишно момче и поиска да отведе Сиско. Задърпахме юздата, ту той, ту аз, но Кроткия се намеси. Той и сега сложи ръка на рамото ми, а погледът в очите му беше красноречив, че няма от какво да се страхувам. Позволих на момчето да отведе Сиско. Това явно му достави удоволствие.
После Кроткия ме въведе в дома си. Беше тъмно, но съвсем не мрачно. Миришеше на пушек и месо. (Цялото село има някакъв специфичен аромат, който не намирам неприятен. Най-точното описание, което мога да му дам, е ароматът на дивия живот). Вътре имаше две жени и няколко деца. Кроткия ме покани да седна, а жените сервираха нещо в едни купи. След това всички изчезнаха и ни оставиха сами.
Известно време се хранихме мълчаливо. Канех се да запитам за момичето, което бях намерил в прерията. Не бях я виждал и не знаех дали е жива (все още не знам) Но ми се стори доста сложна тема, като се има предвид колко ограничено бе общуването ни, така че разговаряхме, доколкото бе възможно за храната (някакво сладко месо, доста вкусно).