Танцуващия с вълци

Когато привършихме, си свих цигара и я запалих, а Кроткия седеше срещу мен. Вниманието му непрекъснато бе насочено към входа. Догаждах се, че навярно чакаме някого. Предположението ми се оказа вярно, защото не след дълго провесената кожа се вдигна и се появиха двама индианци. Казаха нещо на Кроткия и той незабавно се изправи, като ми направи знак да го последвам.

Навън ни очакваше значителна тълпа зяпачи и аз бях погълнат от навалицата, докато си пробивахме път покрай няколко колиби. Най-накрая спряхме пред една, украсена с огромна нарисувана мечка. Тук Кроткия ме побутна да вляза.

Петима възрастни мъже седяха в кръг край традиционното огнище, но погледът ми незабавно се спря на най-възрастния. Той беше едър, вероятно прехвърлил шейсетте, но все още в добра форма. Кожената му дреха беше украсена с изключително красива нашивка от мъниста — прекрасна като орнамент и цветове. За един кичур от сивеещата му коса бе закачен грамаден нокът, който ми заприлича на мечешки. На места по ръкавите му имаше коса и миг по-късно осъзнах, че това навярно са скалпове. Един от тях беше светло кестеняв. Това беше доста обезпокоително.

Но най-впечатляващо бе лицето му. Никога по-рано не бях виждал подобно лице. Очите му така блестяха, като да бяха трескави. Скулите му бяха изключително високи, носът му — извит като клюн, брадата — квадратна. По лицето му се врязваха многобройни дълбоки бразди, които най-малкото ще е неточно да се нарекат бръчки. Бяха като издълбани. От едната страна челото му бе хлътнало, навярно от някоя отдавнашна бойна рана.

Въплъщаваше зрялата мъдрост и сила. И въпреки това не се почувствах ни най-малко застрашен.

Очевидно аз бях причината за този кратък прием. Бях убеден, че са ме довели дори само, за да може старецът да ме види отблизо. Отнякъде се появи лула и мъжете запушиха. Лулата беше с дълъг мундщук и доколкото можах да позная, тъй като само аз не бях включен в пушенето, тютюнът — беше някакъв местен — силен и остър.

Много ми се искаше да направя добро впечатление и тъй като и на мен ми се пушеше от моите цигари, та извадих принадлежностите си и предложих на стареца. Кроткия му каза нещо и вождът протегна възлестата си ръка и взе кесията с тютюн и цигарените книжки. Внимателно ги разучи. Изгледа ме остро с тежкия си и суров поглед и ми ги върна обратно. Не знаех дали е приел предложението ми, но все пак свих една цигара. Изглежда това, което правех, му беше интересно.

Подадох му цигарата и той я взе. Кроткия пак му каза нещо и той ми я върна. Със знаци Кроткия ме помоли да запуша и аз изпълних молбата му.

Под погледите на всички присъстващи аз я запалих, дръпнах и издухах дима. Преди да дръпна отново, старецът протегна ръка. Подадох му я. Отначало я огледа с известна предпазливост, после дръпна, така както бях направил аз. И също като мен издиша струйка дим. След това приближи цигарата до лицето си.

За голямо мое разочарование той започна бързо да я разтрива. Огънчето падна и тютюнът се изсипа. Смачка изпразнената хартийка и безгрижно я хвърли в огъня.

Усмихна се бавно и не след дълго насъбралите се край огъня мъже се смееха. Навярно ме бяха обидили, но доброто им настроение се предаде и на мен.

После доведоха коня ми и ме изпратиха на около миля от селото, където Кроткия се сбогува с мен.

Това представляваше в общи линии първото ми гостуване в индианския лагер. Не зная какво си мислят сега.

Зарадвах се, когато видях Форт Седжуик отново. Това е моят дом. И все пак с нетърпение очаквам следващата среща с моите „съседи“.

Щом погледна на изток, не мога да не се запитам дали не се извива стълбче дим. Мога само да се надявам, че моята бдителност и „преговорите“ ми с дивите хора от равнините в крайна сметка ще се окажат плодотворни.

лейт. Джон Дж. Дънбар от армията на Съединените щати