Старият вожд безмълвно одобри идеята на Ритащата птица езиковата бариера да бъде премахната. Но имаше условия. Ритащата птица трябваше да предприеме ходовете си неофициално. Само той и единствено той щеше да отговаря за Лий Тен Нант.
Тук-таме вече се чуваха приказки, че белият човек е виновен по някакъв начин за недостига на дивеч. Никой не може да каже как хората ще реагират, ако белият войник започне да ги навестява често. Възможно е да се настроят против него, някой да се опита да го убие.
Ритащата птица прие условията и увери Десетте мечки, че ще направи всичко, което зависи от него, за да изпълни плана без много шум.
Щом уточниха този въпрос, те се заеха с нещо много по-важно. Бизоните закъсняваха.
Вече дни наред съгледвачи кръстосваха надлъж и нашир, но засега бяха видели един-единствен бизон. Беше някакъв стар, самотен бизон, откъснат от стадото от глутница вълци. Едва ли си струваше да взимат трупа му.
Колкото повече намаляваха запасите, толкова повече племето униваше, а не след дълго и недостигът на храна щеше да стане критичен. Живееха от еленово месо, местен улов, но и този източник бързо се изчерпваше. Ако бизоните не дойдеха скоро, обещанието за изобилно лято щеше да бъде разбито от плача на децата.
Двамата мъже решиха, че освен изпращането на още съгледвачи, има спешна нужда от танц. Това щеше да стане следващата седмица. Ритащата птица щеше да се заеме с подготовката.
2.
Каква странна седмица! За Ритащата птица времето съвсем се обърка. Когато имаше нужда от него, часовете сякаш летяха. А когато му се искаше времето да минава по-бързо, то едва се точеше, минута по минута. Опитите му да балансира всичко граничеха с истинска борба.
Имаше безброй дребни неща, които да се вземат предвид при подготовката на танца. Щеше да е молитва, много сакрално, и цялото племе щеше да вземе участие. През целия ден се планираха и възлагаха задачи на хората, които да поемат съответната отговорност по събитие от такава важност.
Освен това си оставаха задълженията към двете му съпруги, четирите му деца и наставничеството над новоосиновената му дъщеря. Ежедневните проблеми и ненадейно възникналите въпроси също не отпадаха — да навести някой болен, да се отбие при него някой за съвет. Ритащата птица беше най-заетият от всички.
А имаше и нещо друго, което непрекъснато му пречеше да се съсредоточи. Като тъпа, постоянна болка, неизменно го тормозеше мисълта за Дънбар. Загадъчен за момента, Лий Тен Нант беше бъдещето и Ритащата птица чуваше неговия зов. На настоящето и на бъдещето шаманът беше отделил едно и също място в своя ден. Толкова беше претоварен.
Присъствието на Вдигналата юмрук не облекчаваше положението. Тя бе ключова фигура в плана му и Ритащата птица не можеше да я погледне и да не се сети за Лий Тен Нант, което на свой ред отпращаше мислите му в друга посока. И все пак трябваше да я държи под око. Бе изключително важно да подхване въпроса точно на място и точно навреме.
Тя оздравяваше бързо и вече се движеше без проблеми; дори беше възприела ритъма на живот в неговата колиба. Беше станала любимка на децата и работеше толкова, колкото и всеки друг в селото. Когато останеше сама, бе затворена, но това беше разбираемо. Всъщност винаги си е била такава.
Понякога, след като я е наблюдавал известно време, Ритащата птица въздишаше тежко. Винаги си задаваше множество въпроси, основния, от които беше дали наистина Вдигналата юмрук е станала част от племето или не. Но отговор нямаше, а и той едва ли би му помогнал. Само две неща имаха значение. Тя беше тук, а той имаше нужда от нея.
До деня на ритуалния танц все още не беше намерил сгоден случай да говори с нея така, както му се искаше. Тази сутрин се събуди с мисълта, че трябва да приведе плана си в действие, ако изобщо иска да го реализира.
Изпрати трима от младите до Форт Седжуик. Беше твърде зает, за да отиде. Докато ги няма щеше да намери начин да поговори с Вдигналата юмрук.
Цялото му семейство тръгна към реката; само Вдигналата юмрук остана, за да одере една току-що убита сърна. Това му спести някои неприятности.
Наблюдаваше я отвътре. Тя изобщо не вдигна поглед, докато ножът играеше в ръцете и и смъкваше кожата с лекотата, с която нежната плът се отделя от костта. Той изчака докато тя спря за малко да погледа как група деца играят на гоненица пред една колиба от другата страна на пътеката.