— Ела — повика я той спокойно от вратата.
Тя вдигна към него големите си очи, но не каза нищо.
— Бих искал да поговорим — допълни той и се скри в мрака на колибата.
Тя влезе след него.
3.
Атмосферата вътре беше напрегната. Ритащата птица щеше да и каже неща, които май нямаше да и е приятно да чуе и това го караше да се чувства неудобно.
Когато се изправи пред него, Вдигналата юмрук бе обзета от предчувствие, както нерядко става с всеки преди да го попитат нещо. Нищо не беше сбъркала, но живееше ден за ден. Не знаеше какво ще и се случи оттук нататък, а откакто мъжът и загина, все още не се чувстваше достатъчно силна да приема предизвикателства. Беше намерила утеха при човека, пред когото стоеше. Уважаваха го всички, а и той я бе приел като своя. Ако изобщо вярваше на някого, то това бе Ритащата птица. Струваше и се нервен.
— Седни — покани я той и двамата се отпуснаха на пода. — Как е раната ти?
— Заздравява — отвърна тя, като се стараеше да избегне погледа му.
— Болката премина ли?
— Да.
— Вече укрепна.
— Чувствам се по-силна. Работата ми спори.
Точно до краката и подът се беше разровил и тя си играеше да събира пръстта на малка купчинка, докато Ритащата птица се опитваше да намери нужните думи. Не искаше да прибързва, но и не искаше да го прекъсват, а всеки момент можеше да влезе някой. Изведнъж тя го погледна и той бе поразен от мъката в очите и.
— Не си щастлива тук, нали?
— Напротив — поклати глава тя, — радвам се, че съм тук. Отново вяло зарови пръсти в рохкавата земя. — Мъчно ми е за мъжа ми.
Ритащата птица се замисли за момент и тя пак се заигра с пръстта.
— Него вече го няма — каза шаманът. — Но теб те има. Времето се движи, а заедно с него се движиш и ти, дори и когато си нещастна. Тепърва предстоят разни събития.
— Да — отвърна тя и сви устни, — но не ме интересува много-много какво ще се случи.
От мястото, на което бе седнал, Ритащата птица видя как пред входа преминават някакви сенки, но те не се спряха.
— Белите идват — каза неочаквано той. — Всяка година все повече и повече ще прииждат по земите ни.
Тръпки полазиха Вдигналата юмрук, отначало по гърба, после по раменете. Тя втренчи поглед и несъзнателно стисна юмруци.
— Няма да отида при тях — отвърна тя.
Ритащата птица се усмихна.
— Не, няма. Няма сред нас боец, който да не се бие за теб.
Като чу тези окуражителни думи, жената с тъмнокестенявата коса се приведе напред заинтригувана.
— Но те ще дойдат — продължи той. — Те са странна раса, що се отнася до навиците и вярванията им. Човек трудно може да прецени какво да направи. Казват, че са много, а това ме безпокои. Ако се изсипят като порой, ще трябва да ги спрем. Тогава ще загубим много от добрите си воини като твоя съпруг. Ще има още много вдовици с посърнали лица.
Колкото повече Ритащата птица се доближаваше да целта, толкова повече Вдигналата юмрук се замисляше над думите му със сведена глава.
— Този бял човек, който те донесе в къщи. Видях го. Отидох в колибата му малко по-надолу по реката, пих от кафето му и разговаряхме. Той е някак по своему странен. Но го наблюдавах и мисля, че има добро сърце… Тя вдигна глава и бегло погледна Ритащата птица. — Този бял човек е войник. Може да е някой с влияние сред белите… Спря.
Едно врабче се беше вмъкнало през вдигнатата кожа на вратата и сега пърхаше из колибата. Малкото птиче знаеше, че е влязло в капан и сега бясно удряше крила в кожените стени. Ритащата птица наблюдаваше как врабчето се изкачва все по-близо до димния отвор и най-накрая излетя на свобода.
После погледна към Вдигналата юмрук. Не бе обърнала внимание на случката, само гледаше втренчено скръстените в скута си ръце. Шаманът се замисли преди да подхване нишката на своя монолог. Само че преди да започне, той отново чу пърхането на малки крилца. Погледна нагоре и видя врабчето да кръжи в димната дупка. Проследи полета му надолу — пикира грациозно и се приземи леко върху кестенявата глава. Тя не се помръдна и птичката започна да чисти перата си така естествено, сякаш се намира в клоните на високо дърво. Тя махна вяло с ръка над главата си, а врабчето, подобно на деца, които скачат на въже, подхвръкна нагоре докато се махне ръката изпод краката му и после пак кацна. Вдигналата юмрук седеше без да го забелязва и накрая малкият гост размаха крилца, изду гърди и изхвърча като куршум право през вратата. Изчезна за миг.
Ако имаше време, Ритащата птица щеше да направи някои заключения за важността и значението на врабчето и за ролята на Вдигналата юмрук в неговото изпълнение. Ала сега нямаше как да се поразходи и да ги обмисли. Той обаче сякаш се почувства окуражен от видяното. Преди да заговори отново, тя вече вдигаше глава.