— Кристин — извика я тихо той и я дръпна. Проснаха се по корем един до друг и заеха възможно най-добра позиция. Проточиха шии и Уили измъкна малката си ловна пушка.
Вероятно жените и децата бяха влезли вътре, защото баща и и неговият приятел бяха сами в двора. Трима индианци приближиха. Другите чакаха на почетно разстояние.
Бащата на Кристин започна да разговаря с единия от тримата със знаци. Тя веднага разбра, че разговорът не върви на добре. Индианецът продължаваше да напредва към къщата и да показва, че иска да пие. Бащата на Кристин продължаваше да поклаща отрицателно глава.
И преди бяха идвали индианци и баща и винаги им беше давал, каквото има. А тези пеони искаха нещо, което няма… или пък нещо, което не иска да им даде. Уили прошепна в ухото и:
— Изглеждат обидени… Май искат уиски.
Сигурно, помисли тя. Баща и изобщо не обичаше алкохол и докато го наблюдаваше, тя видя, че започва да губи търпение. А търпението беше едно от основните му качества. Махна им да си тръгват, но те не помръднаха. После вдигна ръце нагоре и конете тръснаха глави. Индианците пак не помръднаха, а тримата вече бяха смръщили вежди.
Бащата на Кристин каза нещо на приятеля си, който стоеше до него и те им обърнаха гръб и тръгнаха към къщата.
Нямаше никакво време да ги предупредят. Голямата пеонска томахавка се изви още преди бащата на Кристин напълно да се е извърнал. Цялото и острие се заби дълбоко в плешката му. Той изрева сякаш някой му бе изкарал въздуха и залитна настрана из двора. Не бе успял да направи и няколко крачки, когато огромният пеон скочи на гърба му и започна бясно да го сече, за да го свали на земята.
Другият бял мъж се опита да избяга, но бръмнаха стрели и го повалиха преди да успее да измине и половината път до къщата.
Ужасни ревове заляха Кристин. Отчаяни викове идваха от вътрешността на къщата, а индианците, които стояха отзад, се бяха втурнали в галоп и яростно крещяха. Някой викаше в лицето и. Уили.
— Бягай, Кристин… бягай!
Уили я ритна отзад и тя се изтъркаля точно там, където свършваше покривът и започваше прерията. Погледна назад и видя кльощавото момче да стои на ръба на покрива и да се прицелва в нещо в двора. Уили стреля и за миг остана неподвижен, после обърна пушката, хвана я като тояга, скочи безшумно в празното и изчезна.
Тогава, обезумяла от страх, тя хукна, а слабичките и крака се удряха о клисурата зад къщата като бутала на машина.
Слънцето блестеше в очите и. На няколко пъти тя пада, като си ожулваше коленете. Но моментално скачаше, защото страхът от смъртта заличаваше болката. Ако в клисурата неочаквано изникнеше стена, тя щеше да се блъсне право в нея.
Знаеше, че дълго не може да тича с това темпо, а дори и да успееше, те бяха с коне, така че, когато клисурата започна да извива и бреговете и станаха по-полегати, започна да се оглежда за място, където да се скрие.
Бясното търсене остана безрезултатно, а в гърдите я прободе болка, когато насред левия склон зърна един тъмен отвор, полузакрит от гъста туфа трева.
Дишаше тежко и плачеше, докато се катереше по каменния насип. Хвърли се към отвора като мишка към дупката си. Главата и влезе, но раменете не можаха. Бе твърде малък. Отново стъпи на колене и го заудря от двете страни с юмруци. Земята беше мека. Започна да се рони. Кристин дълбаеше яростно и след няколко минути вече имаше достатъчно място да се сгуши вътре.
Беше много тясно. Сви се на кълбо и почти веднага усети, че и се повдига от усещането, че се е напъхала в буркан. С дясното око виждаше на няколкостотин метра надолу по клисурата. Никой не идваше. Откъм къщата се издигаше черен дим. Ръцете и докосваха врата и с едната успя да напипа малкото кръстче, което носеше откакто се помни. Стисна го и зачака.
6.
Когато слънцето започна да се спуска зад нея, надеждите и нараснаха. Страхуваше се, че някой може да я е видял как бяга, но с всеки изминал час изгледите да се е спасила се увеличаваха. Молеше се да дойде нощта. Тогава вече нямаше да могат да я намерят.
Около час след залез слънце тя затаи дъх — долу в клисурата минаваха коне. Нощта беше безлунна и тя не можеше нищо да различи. Стори и се, че чува детски плач. Тропотът на копита бавно замря и повече не се чу.
Устата и така беше пресъхнала, че едва преглъщаше, а пулсирането на ожулените и колене сякаш обземаше цялото и тяло. Какво не би дала да се протегне. Но не можеше да мръдне повече от един-два сантиметра. Не можеше да се обърне и лявата и страна, на която лежеше, беше изтръпнала.