Докато бавно се изнизваше най-дългата нощ в живота и, все повече я притесняваше неудобното положение и от това я втрисаше. Трябваше да отблъсква внезапните приливи на паника. Ако им се беше поддала, можеше да умре от шока, но всеки път Кристин намираше начин да прогони истерията. Ако нещо я беше спасило, то това бе, че почти не мислеше какво се е случило със семейството и с приятелите и. От време на време чуваше предсмъртния вик на баща си, когато томахавката на пеона се вряза в гърба му. Но щом го чуеше, тя успяваше да го спре и да изхвърли всичко останало от съзнанието си. Винаги е била храбро малко момиче и сега това я спаси.
Към полунощ задряма, но само след няколко минути се събуди ужасена, че ще се задуши. Все едно, че беше в примка — колкото повече се дърпаше, толкова повече се заклещваше.
Жалните и викове ехтяха из клисурата.
Най-накрая, когато вече не можеше да вика, тя заплака, за да и олекне. Когато и сълзите пресъхнаха, тя се успокои, слаба като животно след изтощителна борба да излезе от капана.
Изостави надеждата да се измъкне от дупката и се съсредоточи върху редица дребни неща, от които да и стане по-удобно.
Раздвижи краката си напред-назад и преброи само онези пръсти, които можа да размърда. Ръцете и бяха относително свободни и тя притискаше връхчетата на пръстите си по колкото начина се сети. Преброи си зъбите. Каза си „Отче наш“, при това всяка дума си каза буква по буква. После съчини една дълга песен за престоя си в дупката. После я изпя.
7.
С пукването на зората започна отново да плаче, съзнавайки, че навярно няма да издържи през деня. И това и беше много. А щом чу конски тропот в клисурата, стори и се далеч по-добре да умре в нечии ръце, отколкото в дупката.
— Помощ! — извика тя. — Помогнете ми!
Чу как конете рязко спряха. По склона идваха хора, катереха се по скалите. Шумът спря и пред дупката се показа лицето на индианец. Не можеше да го гледа, но да извърне глава бе невъзможно. Затова пред учудения индианец от племето на команчите тя просто затвори очи.
— Моля ви — промълви тя, — измъкнете ме от тук.
Преди да усети две силни ръце вече я издърпваха. Отначало не можеше да стои права, а докато седеше на земята и малко по малко изпъваше подутите си крака, индианците се съветваха помежду си. Мненията бяха разделени. По-голямата част не виждаха никакъв смисъл да я взимат със себе си. Казаха, че е кльощава, дребна и слаба. А ако вземат това мизерно създание, може да ги обвинят за това, което пеоните са сторили на белите.
Водачът им се противопостави. Малко вероятно беше хората от пръстената къща, толкова отдалечени от своите, да бъдат намерени веднага. А дотогава вече щяха да са напуснали тези земи. Засега племето имаше само двама пленници и двамата бяха мексиканци, а от пленници винаги имаше полза. Ако момичето умре по дългия път към дома, ще я оставят и никой нищо няма да разбере. А ако оцелее, ще е полезна като работничка или като стока за размяна, ако се наложи. Освен това водачът им припомни, че обикновено пленниците стават добри команчи, а от добри команчи винаги има нужда.
Въпросът се реши бързо. Онези, които искаха да я убият на място може и да са имали по-добри аргументи, но този, който искаше да я вземат, бе млад воин с добро бъдеще, който бързо се издигаше и никому не се искаше да му се противопоставя.
8.
Справи се с всички несгоди най-вече заради благоволението на младия воин с бъдеще, чието име, както случайно научи, бе Ритащата птица.
С течение на времето тя разбра, че е частица от този народ, а команчите са много по-различни от онези, които бяха убили семейството и приятелите и. Команчите станаха нейния свят и тя ги обичаше толкова силно, колкото силно мразеше пеоните. Но макар омразата към убийците да бе трайна, спомените за нейното семейство постепенно се заличаваха, сякаш бяха попаднали в движещи се пясъци. Най-накрая изчезнаха напълно. До днес, докато не разрови миналото си.
Колкото и зрим да бе споменът, Вдигналата юмрук не бе потънала в него, когато се надигна от мястото си под дървото и нагази в реката. Когато се натопи цялата и плисна леко лицето си, тя не мислеше за майка си и баща си. Бяха се споминали отдавна, а споменът за тях не и служеше за нищо.
Докато очите и пробягваха по отсрещния бряг, тя мислеше само дали това лято пеоните ще нападнат земите на команчите.
Тайно се надяваше, че ще го направят. Търсеше още една възможност за мъст. Преди няколко лета и се предостави такава възможност и тя я използува пълноценно. Това бе един високомерен воин, хванат жив с цел откуп.
Вдигналата юмрук и други жени пресрещнаха мъжете, които го водеха край селото. Тя самата поведе яростно атаката, която завръщащата се бойна дружинка беше безсилна да отблъсне. Дръпнаха го от коня и на място го насякоха на парчета. Вдигналата юмрук първа заби ножа си и не се мръдна, докато не остана нищо от него. Беше изключително доволна, че в крайна сметка е отвърнала на удара, но не чак толкова, че да не мечтае непрестанно за още една възможност.