Връщането към миналото я ободри и докато се прибираше по запуснатата пътечка, по-силно от всякога чувстваше принадлежността си към команчите. Държеше главата си изправена, а сърцето и преливаше от сила.
Сега белият войник и изглеждаше дреболия. Реши, че ако изобщо разговаря с него, то ще е толкова, колкото тя пожелае.
Глава XVII
1.
Появата на тримата млади ездачи го изненада. Бяха срамежливи и почтителни и имаха вид на пратеници, но лейтенант Дънбар бе много предпазлив. Още не се бе научил да разграничава племенните различия и новак като него можеше да се излъже.
Метна пушката на рамо и отиде на около стотина метра зад склада да ги пресрещне. Когато един от тях отправи знака за поздрав, както правеше и Кроткия, Дънбар му отвърна с обичайния си кратък поклон.
Знаците, които си размениха, бях прости и ясни. Поканиха го да отиде с тях до селото и той се съгласи. Докато слагаше юздите на Сиско, те стояха край него и тихичко си говореха за жълтеникавото жребче, но той не им обръщаше внимание. Беше любопитен да узнае какво се е случило и с радост напусна форта заедно с тях.
2.
Беше същата жена и макар да седеше далече от тях, някъде в дъното на колибата, лейтенантът току извръщаше поглед към нея. Кожената рокля покриваше коленете и и той не можа да разбере дали раната и е минала. Изглеждаше добре, но по вида и не можеше да разгадае нищо. Беше леко мрачна, но най-вече безизразна. Поглеждаше към нея, защото бе убеден, че причината да го поканят в селото е именно тя. Искаше му се по-бързо да се заемат с това, но незначителният му опит с индианците го бе научил да бъде търпелив. Така че докато шаманът педантично си пълнеше лулата, Дънбар чакаше. Той пак погледна към Вдигналата юмрук. За част от секундата очите и срещнаха неговите и той си даде сметка колко светли са те в сравнение с тъмнокафявите очи на останалите индианци. После си спомни как тогава, в прерията тя каза „не“. Тъмнокестенявата коса изведнъж за него доби ново значение и усети как по гърба му полазиха тръпки.
Боже мой, та тази жена е бяла!
Дънбар позна, че Ритащата птица много добре знае за присъствието на жената в сянката. Когато за първи път подаде лулата на специалния си гост, той погледна и към нея.
На Дънбар трябваше да му покажат как се пуши и Ритащата птица учтиво го стори, като постави ръцете му върху дългия мундщук и го нагласи под необходимия ъгъл. Тютюнът бе остър, но му се стори много ароматен. Приятно се пушеше. Самата лула беше изключителна. Отначало я усещаше тежка, но щом запуши, тя някак странно олекна, стори му се, че ако я хване по-хлабаво, може да се понесе из въздуха.
Пушиха я поред известно време. После Ритащата птица внимателно я постави до себе си. Погледна открито Вдигналата юмрук и лекичко махна с ръка, с което я канеше да дойде при тях.
За миг тя се поколеба, после се подпря с ръка на земята и се изправи. Лейтенант Дънбар, джентълмен както винаги, скочи в същия момент и с това предизвика страхотна бъркотия.
Всичко стана със светкавична бързина. Преди тя да преполови разстоянието помежду им, Дънбар изобщо не видя ножа в ръката и. В мига, в който се осъзна, Ритащата птица стовари ръката си върху гърдите му и го бутна назад. Докато летеше към земята, той видя как жената се приближава леко приведена и готова да скочи, чу как просъскваше някакви думи, а ръката и се движеше все едно, че злобно го промушва с нож.
Ритащата птица я хвана ловко и с едната ръка изби ножа, а с другата я повали на земята. Когато Дънбар се изправи, Ритащата птица се извърна към него. В погледа на шамана бе изписан страх.
В отчаяното си желание да изглади създалата се неприятна ситуация, Дънбар скочи на крака. Размаха ръце, все едно, че казваше „не“. После направи един от малките поклони, с които приветстваше индианците при посещенията им във Форт Седжуик.
Тогава Ритащата птица разбра. Белият човек просто се опитваше да бъде учтив. Не искаше да стори нищо лошо. Каза няколко думи на Вдигналата юмрук и тя отново се изправи. Бе свела очи към пода и се опитваше да избегне всякакъв контакт с белия войник. За миг и тримата стояха неподвижни.
Лейтенант Дънбар чакаше и наблюдаваше как Ритащата птица бавно потрива нос с дългия си тъмен пръст, докато обмисля нещата. После пошушна нещо на Вдигналата юмрук и жената вдигна очи. Сега изглеждаха още по-светли. И още по-безизразни. Бяха приковани в очите на Дънбар.