Ритащата птица му направи знак отново да седне. Разположиха се както преди, един срещу друг. Ритат щата птица отправи още няколко тихи думи към Вдигналата юмрук. Тя мина напред и седна като леко перце съвсем близо до лейтенанта.
Ритащата птица ги загледа с очакване. Допря пръст до устните си и с този жест прикани лейтенанта. Дънбар разбра, че го молят да говори, да каже нещо на жената, която седи до него.
Наведе глава към нея и зачака, докато най-накрая срещна крайчеца на окото и.
— Здравей — каза и той.
Тя примигна.
— Здравей — повтори пак.
Вдигналата юмрук си спомни какво значи тази дума. Но езикът на белите бе ръждясал в нея като стар винт. Страхуваше се какво ще се получи и подсъзнателно все още се съпротивляваше на самата мисъл за разговор. Направи няколко беззвучни опита и най-накрая успя:
— Здъве — отговори тя и бързо сведе глава.
Ритащата птица толкова се зарадва, че се плесна по крака. Протегна се и го потупа лекичко по ръката да продължи.
— Говориш ли? — запита той, като междувременно имитираше това, което Ритащата птица бе направил. — Говориш ли английски?
Вдигналата юмрук се почука по слепоочието и кимна, с което се опитваше да му каже, че думите са в главата и. Притисна два пръста до устните си и поклати глава, показваше му, че и е трудно да говори.
Лейтенантът не бе съвсем наясно. Изражението и все още бе явно враждебно, но движенията и вече бяха плавни и спокойни, по което съдеше, че има желание да продължат да говорят.
— Аз съм — подхвана той и заудря с пръст по мундира си. — Аз съм Джон. Аз съм Джон. Беше вперила очи в устата му. — Аз съм Джон — повтори той.
Вдигналата юмрук размърда беззвучно устни, за да се опита да произнесе думата. Когато я изрече гласно, тя проехтя изключително ясно. Беше шокирана. Лейтенант Дънбар също. Тя изрече:
— Уили.
Ритащата птица разбра, че е станала засечка още щом видя недоумението, изписано на лицето на Дънбар. Той безпомощно наблюдаваше как Вдигналата юмрук жестикулира объркано. Закри очи и прокара ръка през лицето си. Закри и носа си, сякаш се опитваше да подтисне някаква миризма и бясно заклати глава. Най-накрая тя положи длани на земята и въздъхна дълбоко, после малката и уста отново се опитваше беззвучно да произнесе някакви думи. В този момент Ритащата птица посърна. Навярно бе поискал твърде много при този експеримент.
Лейтенант Дънбар също не знаеше какво да мисли за нея. Стори му се, че е възможно от дългите години в плен момичето да е превъртяло.
И все пак експериментът на Ритащата птица, макар и изключително труден, не изискваше твърде много. А Вдигналата юмрук не беше побъркана. Думите на белия войник, собствените и спомени, объркването с езика — всичко това се смеси. Да се справи с бъркотията беше все едно да се мъчи да рисува със затворени очи. Опитваше се да овладее положението, вперила поглед в празното пространство.
Ритащата птица понечи да каже нещо, но тя рязко го прекъсна с емоционална индианска реч.
Очите и останаха притворени още няколко минути. Когато отново ги отвори, тя погледна Дънбар през разрошената си коса и лейтенантът откри, че погледът и е омекнал. Тя спокойно го подкани с ръка и с няколко индиански думи пак да каже нещо. Дънбар се прокашля.
— Аз съм Джон — каза той и отчетливо повтори: — Джон… Джон.
Още веднъж устните и се размърдаха и още веднъж тя се опита да го изговори.
— Джън.
— Да — кимна той възторжено, — Джон.
— Джън — повтори тя.
Лейтенант Дънбар отметна глава назад. Колко му беше приятно звученето на неговото собствено име. От месеци насам, не го беше чувал. Вдигналата юмрук несъзнателно се усмихна. Напоследък в живота и имаше толкова много тъга. Хубаво беше да има нещичко, макар и малко, на което да се усмихне.
И двамата едновременно погледнаха към Ритащата птица.
На устните му нямаше усмивка. Но очите му, макар и съвсем слабо, светеха доволно.
3.
Бавно напредваха този пръв следобед в колибата на Ритащата птица. Цялото време отиде за усърдните опити на Вдигналата юмрук да повтори простичките думи и фрази на лейтенант Дънбар. Понякога повтаряше над десет пъти, мъчително и отегчително, за да каже една-единствена думичка. А дори и тогава произношението съвсем не беше точно. Това не можеше да се нарече разговор.
Но Ритащата птица бе много окуражен. Вдигналата юмрук му беше казала, че добре си спомня думите, но и е трудно да говори. Шаманът знаеше, че с практиката ръждата ще падне и в ума му се надпреварваха смели идеи за времето, когато ще разговарят свободно и ще научи много неща.