Птицата бе много хубава — месото и бе крехко и в изобилие. Лейтенантът се хранеше бавно и от време на време отрязваше по някое парче и го хвърляше на Чорапчо. Когато се наяде до насита, той хвърли остатъците в двора и старият вълк ги отнесе в нощта.
Седна на един платнен стол и запуши, заслушан в нощните звуци. Струваше му се невероятно, че е постигнал толкова много за това кратко време. До неотдавна същите тези звуци го държаха нащрек. Бяха му откраднали съня. Сега бяха така близки, че дори го успокояваха.
Замисли се за отминалия ден и реши, че е бил чудесен. Огънят догаряше едновременно с втората му цигара и той си даде сметка, че е прекрасно да общува сам и непосредствено с индианците. Мислено се потупа по рамото, като си представи каква хубава работа е свършил като представител на Съединените щати. При това без да е получил каквито и да било напътствия.
Изведнъж се сети за Великата война. А може вече да не е представител на Съединените щати. Може войната да е свършила. Конфедеративни американски щати… Това му се струваше невъзможно. А беше съвсем възможно. От много време насам нямаше никакви новини.
Това го накара да се замисли за собствената си кариера и той си призна, че все по-малко и по-малко мисли за армията. Навярно затова се бе впуснал в голямото приключение. Но както си седеше край мъждукащия огън, заслушан във воя на койотите надолу по течението на реката, изведнъж му мина през ум, че май е започнал по-добър живот. Сега му трябваше съвсем малко. Сиско и Чорапчо не бяха хора, но неизменната им вярност му даваше онова, което никога не бе получавал при общуването си с хората. С тях бе щастлив.
И естествено, индианците. Определено го привличаха. Най-малкото бяха прекрасни съседи — държаха се добре, бяха открити, сърдечни. Макар да беше прекалено бял за представите на местните, с тях той се чувстваше изключително приятно. Притежаваха някаква мъдрост. Вероятно това го бе привлякло в началото. Никога не е бил човек на науката, а човек на действието, понякога до крайност. Но усещаше, че тази частица от него се променя.
Да, помисли той, така е. Има какво да се научи от тях. Знаят много неща. Дори и армията изобщо да не дойде, не вярвам да е голяма загуба.
Неочаквано му се приспа. Прозя се, хвърли фаса във въглените, които проблясваха до краката му и протегна високо ръце.
Ще поспя, каза си той. Ще спя непробудно цялата нощ.
7.
Лейтенант Дънбар се събуди тревожно още в тъмни зори. Колибата му се тресеше. Земята също трепереше, а из въздуха се носеше глух тътен. Изтъркаля се от леглото и се заслуша. Тътенът беше наблизо, някъде при реката.
Нахлузи панталоните и ботушите си и излезе. Там грохотът бе още по-силен и прерийната нощ кънтеше от някакво страховито ехо. Почувства се нищожен сред този тътен.
Звукът не идваше към него и без да знае точно защо, той изключи възможността огромната енергия да е предизвикана от природно бедствие — земетресение или наводнение. Това бе нещо живо. Нещо живо караше земята да трепери и трябваше да разбере какво е то.
Светлината на фенера му изглеждаше съвсем нищожна докато вървеше към мощния грохот някъде пред него. Не бе изминал и стотина метра нагоре по скалата, когато мъждукащата светлинка озари нещо. Прах: огромна стена от прах се издигаше на вълни в нощта. Когато наближи, запълзя по-бавно. Внезапно осъзна, че тътенът се носи от копита и че прахът се е вдигнал от такива грамадни животни, че ако сега не ги виждаше с очите си, изобщо не би повярвал, че съществуват. Бизоните.
Един от тях изплува от облака прах. И още един. И още. Той успяваше само да ги зърне докато профучаваха, но гледката бе толкова величествена, сякаш бяха застинали. В този миг те се запечатаха завинаги в паметта на Дънбар.
Тогава, застанал сам с фенера си, той разбра какво означават те за света, в който живее. Каквото бе океанът за рибите, небето за птиците, въздухът за живия човек. Те бяха животът на прерията.
Стичаха се с хиляди към брега и прекосяваха реката, без да и обръщат внимание като че беше локва. После изскачаха на отсрещния бряг и оттам пак в прерията, устремени към цел, известна само на тях. Порой от копита, рога и плът, който се носеше по земята с невъобразима сила.
Дънбар захвърли фенера там, където стоеше, и хукна да бяга. Спря се единствено за юздата на Сиско, дори и риза не си взе. После скочи и пришпори коня в галон. Допря голите си гърди о шията на кончето и отпусна поводите.
8.
Когато лейтенант Дънбар влетя в падинката, където бяха разположени жилищата и препусна по главната пътека, селото бе осветено от огньове. Вече виждаше пламъците на най-големия огън и събраните около него хора. Видя танцьорите с бизонските глави и чу шума на барабаните. Чу и дълбокото, ритмично припяване.