Но почти не осъзнаваше каква гледка се разкрива пред него, както и не бе осъзнал собствената си езда, докато се носеше с бясна скорост през прерията. Не забелязваше потта, покрила Сиско от главата до опашката. Когато профучаваше по пътеката, в главата му имаше едно-единствено нещо… индианската дума за бизони. Прехвърляше я отново и отново, като се опитваше да си спомни точното произношение.
Вече крещеше думата. Но при целия шум от барабаните и песните, още не го бяха чули, че идва. Когато доближи огъня, опита се да спре Сиско, но конят тичаше бясно и не изпълни командата. Хвърли се право в центъра на танца, при което команчите се разпръснаха във всички посоки, С изключително усилие успя да го овладее, при което задницата му допря земята, а главата и шията се вдигнаха право нагоре. Предните му крака бясно заритаха във въздуха. Дънбар не можа да се задържи. Плъзна се по потния гръб на коня и шумно тупна на земята.
Още преди да помръдне, отгоре му се хвърлиха шестима вбесени воини. Ако беше само един, щеше да сложи край на всичко с томахавката си, но мъжете се бяха скупчили и никой нямаше възможност да се добере до него.
Всички се търкаляха по земята на кълбо. Дънбар крещеше „Бизони!“ и се опитваше да се запази от ударите и ритниците. Но изглежда никой не разбираше какво става, а някои от попаденията бяха доста точни.
После усети, че притискащата го тежест отслабва. Някой викаше над тълпата и гласът звучеше познато. Неочаквано почувства, че никой не го притиска. Лежеше на земята сам и се взираше през притворените си очи в множество индиански лица. Едно от тях се приближи. Ритащата птица.
— Бизони — каза лейтенантът. Цялото му тяло се повдигаше при опитите му да си поеме въздух, а думите излизаха като шепот. Ритащата птица се наведе още по-ниско.
— Бизони — изхриптя Дънбар.
Ритащата птица изсумтя и поклати глава. Наведе се съвсем до устните на Дънбар и той изрече думата още веднъж, като с цялото си същество се опитваше да я произнесе правилно.
— Бизони.
Ритащата птица погледна Дънбар в очите съвсем отблизо.
— Бизони?
— Да — отвърна Дънбар и изтощена усмивка се прокрадна по лицето му. — Да… бизони… бизони.
Беше изтощен и за миг затвори очи; тогава чу как дълбокият глас на Ритащата птица се разнесе над смълчаното множество и извика същата дума. Мощен радостен вик се изтръгна от всяко индианско гърло и за миг му се стори, че ще го отнесе. Премигна и осъзна, че здрави индиански ръце го изправят. Когато някогашният лейтенант вдигна очи, поздравиха го десетки грейнали лица. Скупчваха се около него.
Глава XVIII
1.
Тръгнаха всички. Селището край потока направо се обезлюди, когато големият керван го напусна на зазоряване.
Изпратиха съгледвачи във всички посоки. Отпред яздеха воините. Следваха жените и децата, едни на коне, други — пеш. Те крачеха край кончетата, които дърпаха двуколки, натоварени с всичко необходимо. Някои от най-възрастните бяха седнали накрая. Шествието завършваше с огромно стадо коне.
Много неща предизвикваха учудване. Огромната численост на колоната, скоростта, с която се придвижваше, изключителният шум, който вдигаше, чудесната организация, при която всеки си знаеше мястото и задачата.
Най-необяснимо за Дънбар се оказа отношението към самия него. Само за една нощ от човек, когото следят с подозрение или безразличие, се превърна в човек на особена почит. Жените вече открито му се усмихваха, а воините дори го включваха в закачките си. Роякът деца все гледаха да са около него и от време на време ставаха досадни.
По този начин команчите разкриваха една съвсем нова своя страна, различна от сдържаното и предпазливо отношение, което бяха демонстрирали преди. Сега бяха освободени, изключително весели хора, а настроението им се предаде и на Дънбар.
Появата на бизоните във всички случаи щеше да повдигне духа на помръкващите команчи, но докато се носеха из прерията, разбираше, че неговото присъствие допринася за това и мисълта го караше да пъчи гърди. Много преди да стигнат до Форт Седжуик, съгледвачите донесоха вестта, че се попаднали на голяма ясна следа точно там, където е казал лейтенантът и моментално изпратиха още мъже, за да открият пасищния район на основното стадо.
Всеки съгледвач взе по няколко отпочинали коне за смяна със себе си. Щяха да яздят докато намерят стадото, после да се върнат обратно, за да доложат за числеността и местонахождението му. Освен това щяха да съобщят за евентуалното присъствие на врагове, промъкнали се в ловните земи на команчите.