Лейтенант Дънбар изведнъж се сети за убития на улицата. И той като бизоните лежеше на една страна. Куршумът, попаднал в основата на черепа му, беше отнесъл дясната му челюст.
Тогава бе просто Джон Дънбар, четиринайсетгодишно момче. Впоследствие видя много убити: едни изобщо нямаха лица, на други мозъкът им беше изтекъл като пихтия. Но първия помнеше най-добре. Най-вече заради пръстите.
Стоеше непосредствено зад полицая, когато се откри, че два пръста от ръцете на мъртвия са отрязани. Полицаят се огледа и без да се обръща конкретно към някого, каза:
— Този приятел са го убили заради пръстените. А сега тези бизони, чиито вътрешности бяха разхвърляни из цялата прерия, бяха убити само защото някому бяха необходими кожите и езиците им. За Дънбар това бе престъпление от същия порядък.
Когато видя неродено теленце, полупровиснало от разпрания корем на майката, в съзнанието му засвят-ка като огнен знак същата Дума, която чу за пръв път онази вечер на улицата. Убийство. Погледна към Ритащата птица. Шаманът се взираше в нероденото теленце, а лицето му бе тъжно и мрачно като маска. Лейтенант Дънбар се обърна и погледна назад към колоната. Цялото племе си проправяше път през поляната със закланите животни. Колкото и да бяха гладни след седмиците лишения, никой не се спря да си вземе от изобилното месо, пръснато край тях. Гласовете, които бяха толкова звънки цяла сутрин, сега звучаха приглушено, а по лицата се бе изписала тъгата, която се появява, когато добрата пътека изведнъж се окаже лоша.
3.
Когато стигнаха ловните земи, конете вече хвърляха гигантски сенки. Докато жените и децата се захванаха да издигнат лагер на завет под един хребет, повечето мъже препуснаха напред, евентуално да намерят стадото преди да е паднала нощта. Лейтенант Дънбар тръгна с тях. На около миля от новия лагер срещнаха трима съгледвачи, които бяха направили своя стан на стотина метра от устието на една широка клисура.
Шейсетте индиански воини и белият човек оставиха конете си долу и тихо се заизкачваха по дългия западен склон, който извеждаше от клисурата. Колкото повече наближаваха хребета, толкова повече се привеждаха, а последните метри просто пълзяха.
Лейтенантът погледна Ритащата птица с очакване и срещна леката му усмивка. Шаманът посочи напред и после сложи пръст на устните си. Дънбар разбра, че са пристигнали.
На около метър пред него земята пропадаше в нищото и той се сети, че са се изкачили по задната страна на скала. Острият прериен ветрец го удари по лицето, когато вдигна глава и се взря в дълбоката падина на около трийсет метра под краката му.
Беше прекрасна котловина, четири или пет мили широка и близо десет дълга. Навсякъде бе покрита с разкошна трева.
Но лейтенантът не забелязваше нито тревата, нито котловината, нито размерите и. Дори небето, по което сега се струпваха облаци, и залязващото слънце, разпиляло магически пречупените си лъчи, бяха несравними с огромното живо покривало от бизони, разстлано по долината.
Само от факта, че многобройните животни съществуват, и то толкова наблизо, в главата на лейтенанта започнаха да се въртят необозрими цифри — петдесет, седемдесет, сто хиляди? А може би повече? Не можеше да осмисли подобна необятност.
Не извика от радост, нито се разскача, нито пък си зашепна възхитен. Когато видя това, забрави всичко останало. Не усещаше малките остри камъни, които се врязваха в тялото му. Дори когато на отслабналата му буза кацна една оса, той не вдигна ръка, за да я отпъди. Единственото, което бе в състояние да прави, бе да премигва пред заслепяващата го магия. Наблюдаваше чудо.
Когато Ритащата птица го потупа по рамото, той осъзна, че през цялото време е стоял с отворена уста. Прерийният вятър я беше пресушил. Извърна вяло глава и погледна надолу по склона. Индианците вече слизаха.
4.
Вече половин час яздеха в пълна тъмнина, когато като далечни точици се появиха огньовете. Беше нереално като в сън. У дома сме, помисли си той. Най-сетне сме у дома.
Нима беше възможно? Нейде в далечна долина, един временен лагер с огньове, населен с около двеста местни жители, чиято кожа бе съвсем различна от неговата, а езикът им бе същинска какофония от ръмжене и крясъци. Порядките им все още бяха загадка за него и навярно такива щяха да си останат.
Беше смъртно изморен. Затова тази нощ лагерът щеше да е уютен като роден дом. Чувстваше се като у дома и се радваше, че пристига.