Останалите — десетки полуголи мъже, с които бе яздил последните няколко мили, също де радваха, че пристигат. Отново се разприказваха. Конете вече подушваха. Вървяха бързо и се опитваха да препуснат.
Искаше му се да зърне Ритащата птица сред неясните сенки край себе си. Шаманът твърде красноречиво говореше с поглед, а тук, в тъмата, притиснат до тези полудиви мъже, които наближаваха лагера си, той се чувстваше безпомощен без говорещите очи на Ритащата птица.
На половин миля от лагера вече чуваше гласове и биене на барабани. През редиците на ездачите премина шепот и изведнъж конете препуснаха. Бяха толкова близо един до друг и се движеха толкова бързо, че Дънбар се почувства като частица от някаква огромна енергия, като капчица от плиснала се вълна от хора и коне, която никой не би се осмелил да спре.
Мъжете викаха високо и пронизително като койоти. Обхванат от всеобщото вълнение, Дънбар също извика няколко пъти. Различаваше огньовете и силуетите на хората, които се движеха из лагера. Бяха чули, че ездачите се завръщат и някои се завтекоха да ги посрещнат.
Обзе го странно предчувствие, стори му се, че лагерът е извънредно оживен, че докато ги е нямало, се е случило нещо необикновено. Колкото повече наближаваха, толкова по-широко разтваряше очи, за да долови нещо, което да му го подскаже. После видя фургона, спрял край най-големия огън, толкова не на място, колкото би изглеждала някоя карета на морска повърхност. В лагера имаше бели.
Дръпна рязко поводите и пропусна другите ездачи да профучат край него, докато той събираше мислите си.
Фургонът му изглеждаше страшно недодялан, изключително грозен. Изведнъж, както Сиско нервно пристъпваше под него, лейтенантът се сепна от собствените си мисли. Когато си припомни гласовете, (предизвикан от тях), прииска му се да не ги чува. Прииска му се да не вижда лицата на белите, които толкова желаеха да видят неговото. Прииска му се да не отговаря на въпросите, да не научава пропуснатите новини.
Но знаеше, че няма друг избор. Нямаше къде да отиде. Поотпусна поводите на Сиско и двамата тръгнаха бавно напред. На петдесетина метра се спря. Индианците подскачаха буйно, докато групата, проследила стадото слизаше от конете. Той изчака да отведат животните и едно по едно разгледа всички лица пред себе си. Нямаше бели. Приближиха се и Дънбар отново спря и обходи лагера с очи. Никакви бели.
Забеляза Свирепия и хората от неговата група, които се отделиха от тях следобед. Изглежда те бяха център на внимание. Това определено бе нещо повече от поздрав. Бе празненство. Подаваха си някакви дълги пръчки. Викаха. Хората от лагера, които се бяха събрали да ги гледат, също викаха.
Двамата със Сиско се приближиха още малко и Дънбар веднага разбра, че греши. Не си подаваха пръчки, а копия. Едно от тях попадна отново у Вятър в косите и Дънбар видя как го вдигна високо нагоре. Не се усмихваше, но очевидно беше доволен. Точно когато нададе протяжния, трептящ вик, Дънбар зърна косата, затъкната на острието на копието. На момента се сети, че това е скалп. Току-що отрязан скалп. Косата беше тъмна и къдрава.
Моментално отмести поглед към другите копия. На още две от тях имаше скалпове; единият беше светло-кестеняв, а другият по-светъл, почти рус. Бързо погледна към фургона и видя това, което преди не беше забелязал. Иззад парапета надничаше товар бизонски кожи, натрупани една върху друга. Всичко стана ясно като бял ден. Тук бяха кожите на избитите бизони, а там — скалповете на онези, които са ги избили и днес следобед още са били живи. Белите. Лейтенантът онемя от объркване. Не можеше да участва в това дори и като наблюдател. Трябваше да си тръгне. Както обръщаше коня, той случайно срещна погледа на Ритащата птица. Шаманът се усмихваше широко, но щом го видя в сянката точно до огъня, усмивката му изчезна. После, сякаш, за да избави лейтенанта от неудобното положение, той му обърна гръб.
На Дънбар му се искаше да вярва, че в сърцето си Ритащата птица му съчувства, че по някакви неведоми пътища е разбрал объркването му. Но сега не можеше да размишлява. Трябваше да си отиде сам.
На излизане от лагера той взе нещата си, яхна Сиско и препусна из прерията. Язди докато огньовете се загубиха от погледа му. После разстла постелката си на земята, легна и се загледа в звездите, като се опитваше да повярва, че убитите са били лоши хора и са заслужили смъртта си. Но това не помогна. Не можеше да бъде сигурен, а дори и да беше… е, не можеше да каже. Опитваше се да повярва, че Вятър в косите, Ритащата птица и всички останали, които бяха участвали в убийството, не са чак толкова доволни от това, което са направили. Но всъщност бяха.