Повече от всичко му се искаше да вярва, че той самият не е в това положение. Искаше му се да вярва, че се носи към звездите. Но не беше така. Чу как Сиско се отпусна в тревата и дълбоко въздъхна. Тогава всичко утихна и мислите на Дънбар се насочиха към неговата самоличност. Или по-точно към отсъствието и. Не беше индианец. Не беше бял. Още не му бе дошло времето да стане звезда. Беше точно този, който бе тук. Никой. В гърлото му се надигна ридание. Трябваше да стисне уста, за да го възпре. Но сълзите не изчезваха и скоро вече не виждаше смисъл да се опитва да ги сподави.
5.
Някой го потупа. Разбуждайки се, той си помисли, че е сънувал лекото побутване по гърба. Одеялото тежеше отгоре му, прогизнало от росата. Изглежда го беше дръпнал връз главата си през нощта. Повдигна единия му край и се вгледа в утринния полумрак. Само Сиско стоеше сам сред тревата на около метър от него. Ушите му бяха наострени.
И ето пак, някой лекичко го побутваше по гърба. Лейтенант Дънбар отметна одеялото и погледът му срещна лицето на човек, надвесил се над него.
Беше Вятър в косите. По суровото му лице бяха изрисувани линии в охра. Ръката му стискаше лъскава нова пушка. Повдигна я лекичко и лейтенантът затаи дъх. Навярно бе дошъл и неговият час. Представи-си как скалпът му виси на копието на Свирепия.
Само че когато Вятър в косите вдигна още малко пушката, той се засмя. Леко сръга с крак лейтенанта отстрани и каза нещо на индиански. Дънбар стоеше неподвижно докато Вятър в косите се прицелваше в някакъв въображаем дивеч. После все едно, че напъха голямо парче храна в устата си и като да му беше близък приятел, отново смуши Дънбар с крак в ребрата.
6.
Приближаваха откъм подветрената страна — всички годни мъже от племето яздеха под формата на рог, наподобяваха движещ се полумесец, широк половин миля. Яздеха бавно и внимаваха да не подплашат бизоните до последния момент, когато дойдеше времето за преследване: Като новак сред специалисти, лейтенант Дънбар беше погълнат от стремежа си да разгадае стратегията на лова. От мястото си, близо до центъра, виждаше, че при преследването ще изолират малка част от огромното стадо. Ездачите отдясно вече почти бяха успели да отделят тази малка част, докато средата притискаше бизоните отзад. Наляво отрядът се разтегляше все повече и повече. Обсада.
Беше достатъчно близо, за да различи някои звуци: от време на време мучене на теленца, на майките им и изпръхтяването на някои от големите бизони. Пред тях бяха няколко хиляди животни.
Лейтенантът погледна надясно. Вятър в косите яздеше до него и целият се бе превърнал в зрение, докато приближаваха стадото. Сякаш не усещаше движението на коня под себе си, нито пушката в ръката си. Очите му следяха всичко наведнъж — ловците, плячката, скъсяващото се разстояние помежду им. Ако въздухът можеше да се види, щеше да забележи всяко негово потрепване. Приличаше на човек, заслушан в тиктакането на невидим часовник.
Дори и Дънбар, толкова непривикнал към тези неща, усещаше напрежението. Въздухът бе замрял. Нищо не се чуваше. Вече не се долавяше дори тропотът на конските копита. Даже и стадото пред тях бе стихнало изведнъж. Над прерията като градоносен облак непоколебимо надвисваше смъртта.
Няколко рунтави животни като по команда се обърнаха и го загледаха, когато наближи на стотина метра. Те вдигнаха огромните си глави и подушиха мъртвия въздух, за да разберат какво са дочули, но слабите им очи още не можеха да различат нищо. Опашките им се навиха нагоре над задниците като малки знаменца. Най-големият от тях започна да рие тревата, да клати глава и да пръхти сърдито, протестирайки срещу натрапващите се ездачи.
Тогава Дънбар разбра, че за всеки ловец предстоящият лов не е нещо предрешено, те нямаше просто да стоят в засада, а за да убият бизоните, щяха да рискуват собствения си живот. По десния фланг, току на върха на рога настана някаква суетня. Ловците бяха нападнали.
С невероятна скорост тази първа атака предизвика верижна реакция, която свари Дънбар неподготвен, така както огромната вълна изненадва нищо неподозиращата птица.
Животните, които стояха с лице към него се обърнаха и побягнаха. В този миг всеки индиански кон се стрелна напред. Всичко стана толкова бързо, че Дънбар едва не падна от гърба на Сиско. Шапката му отхвръкна назад и той се пресегна, но тя се плъзна между пръстите му. Нямаше значение. Сега вече не можеше да спре, дори да впрегнеше всичките си сили. Малкото му жълтеникаво конче летеше напред, а копитата му изравяха земята с такава сила, сякаш огън гореше петите му, или пък животът му зависеше от този бяг.