Дънбар се огледа за ездачите вляво и вдясно и с ужас установи, че край него няма никой. Погледна през рамо и ги видя прилепени за гърбовете на кончетата им. Препускаха с всички сили, но в сравнение със Сиско бяха като спънати и отчаяно се мъчеха да го догонят. С всяка изминала секунда те изоставаха все повече и изведнъж Дънбар се озова съвсем сам — между преследващите ловци и бягащите бизони.
Подръпна юздите на Сиско, но и да усети, той не му обърна внимание. Беше изпънал шия, присвил уши, ноздрите му се бяха разширили максимално и лакомо поглъщаха вятъра, а разстоянието между стадото и него се топеше.
Дънбар нямаше време за размисъл. Под краката му се носеше прерията, над главата му — небето, а между тях се издигаше подвижна стена от бясно препускащи бизони.
Сега вече се бе доближил дотолкова, че виждаше задните им мускули. Виждаше дори долния край на копитата им. След няколко секунди вече щеше да може да ги докосне.
Беше се устремил към някакъв смъртоносен кошмар, досущ като самотен човек в открита лодка, която безпомощно се носи към прага на водопада. Лейтенантът не извика. Не каза молитва, не се прекръсти. Но затвори очи. В съзнанието му изникнаха образите на майка му и баща му. Правеха нещо, което никога не ги бе виждал да правят. Целуваха се страстно. Край тях всичко се тресеше от страхотен тътен на хиляди барабани. Отвори очи и се озова сред някакъв приказен пейзаж — долина, изпълнена единствено с огромни кафяви и черни каменни късове, които се търкаляха в една посока.
Препускаха заедно със стадото. Страхотният тътнеж от десетки хиляди копита съдържаше в себе си необикновената тишина на потопа и за няколко мига Дънбар се носеше сред неестествената тишина на паническия бяг.
Вкопчен в Сиско, той погледна към плътния тресящ се килим, от който сега бе частица, и си представи, че може да слезе от гърба на коня си и да си потърси някое безопасно място, просто като стъпва от гръб на гръб, както децата прекосяват потока, подскачайки от камък на камък. Неволно стреля, при което пушката едва не се изхлузи от потната му ръка и тогава бизонът, който бягаше на не повече от петдесет-шейсет сантиметра вляво от него, рязко изви. Опита се да намушка Сиско с едно движение на рунтавата си глава. Конят обаче бе твърде ловък. Отскочи и рогът съвсем леко бръсна врата му. При това движение лейтенант Дънбар едва не тупна долу. Щеше да падне и да намери смъртта си. Но бизоните бяха толкова близо край него, че той се удари о гърба на онзи, който препускаше от другата му страна и някак си успя да се изправи.
Изплаши се до смърт, прицели се и стреля в бизона, който се опита да промуши Сиско. Изстрелът не бе точен, но улучи предния му крак. Той подви колене и се изтъркаля, при което Дънбар чу как вратът му изпука. Изведнъж пред него се разкри празно пространство. Бизоните се бяха подплашили от гърмежа. Дръпна силно юздата и Сиско се подчини. След миг спряха. Тропотът се отдалечаваше.
Загледан в изчезващото стадо пред себе си, Дънбар видя, че другите ловци са го догонили. Няколко минути стоя омагьосан от вида на голите воини, яхнали конете и препускащи заедно с всички тези животни. Те подскачаха като коркови тапи в бурно море. Видя как се извиват лъковете им и как се вдига малко облаче прах от всеки паднал бизон. Не след дълго той се върна. Искаше да види собствената си жертва. Да се убеди в нещо, което му се струваше прекалено невероятно, за да е истина. Всичко свърши за по-малко от времето, необходимо за една цигара.
7.
Животното беше грамадно, а така, легнало неподвижно и самотно в тревата, изглеждаше още по-голямо.
Дънбар започна да го обикаля като че беше на изложба. Спря се при чудовищната глава, хвана един от роговете, попипа го. Главата беше изключително тежка. Прокара ръка по цялото тяло: от къдравия кичур на врата, по остро скосяващия се гръб, та до меката задница. Задържа пискюлестата опашка. Изглеждаше смешно малка.
Върна се обратно и клекна пред главата му, после стисна дългата му черна брада. Приличаше му на генералска козя брадичка и се зачуди дали този приятел не е бил важна клечка в стадото. После се изправи и отстъпи крачка-две назад, все още зашеметен от вида на мъртвото животно. Съществуването дори и на едно от тези забележителни създания бе истинска мистерия. А бяха хиляди. Навярно милиони.
Не се чувстваше горд задето е убил бизона, но нямаше и угризения. Освен изключителен респект друго не изпитваше. Все пак гледката даде някакво отражение. Усети как стомахът му се сви и закъркори. Устата му се напълни със слюнка. От няколко дни ядеше съвсем малко, а сега, при вида на тази огромна купчина месо, той остро почувства глада.