Не бяха минали и десет минути от яростната атака, когато ловът свърши. Стадото изостави убитите и изчезна. Ловците обикаляха плячката си и чакаха жените, децата и старците, които прииждаха в котловината и мъкнеха касапски прибори. Гласовете им звънтяха от вълнение и Дънбар помисли, че е започнал някакъв празник. Вятър в косите и двама негови приятели препускаха към него. Опиянен от успеха, Вятър в косите се усмихваше широко, когато скочи от запъхтения кон. Дънбар забеляза лоша рана под коляното му — дълбока и кървяща.
Само че Вятър в косите не и обръщаше никакво внимание. Все така грейнал, той се втурна към него и го потупа силничко, макар и съвсем приятелски по гърба, при което Дънбар се търкулна на земята.
Вятър в косите се изсмя добронамерено и помогна на изненадания лейтенант да се изправи, после му връчи един голям нож. Каза му нещо на индиански и посочи мъртвия бизон.
Дънбар стоеше като прикован и глупаво се взираше в ножа, който държеше. Усмихна се безпомощно и поклати глава. Не знаеше какво да прави.
Вятър в косите каза нещо тихо, на което приятелите му се разсмяха, потупа лейтенанта по рамото и си взе ножа. После коленичи пред корема на дънбаровия бизон.
Със замах на опитен майстор той заби ножа дълбоко в гърдите на бизона и с две ръце го дръпна, при което тялото се разцепи. Част от вътрешностите се изсипаха, Вятър в косите пъхна ръка в отвора и заопипва, сякаш търсеше нещо в тъмното.
Намери това, което му трябваше, дръпна здраво един — два пъти и когато се изправи, един огромен черен дроб се бе провисил от събраните му ръце. После започна да имитира прословутия поклон на белия войник и поднесе наградата на онемелия Дънбар. Той внимателно пое димящия орган, но тъй като не знаеше какво да прави с него, се поклони почтително и възможно най-учтиво му го върна.
В друг случай Вятър в косите щеше да се обиди, но се сети, че „Джън“ е бял и следователно нищо не разбира. Направи още един поклон, налапа от единия край все още топлия дроб и отхапа едно големичко парче.
Лейтенант Дънбар гледаше недоверчиво, когато воинът подаде дроба на приятелите си. Те също отхапаха от суровото месо. Ядяха го лакомо, все едно че е прясно изпечен сладкиш.
Край бизона на Дънбар се бяха скупчили зрители, едни на коне, други не. Там беше и Ритащата птица, също и Вдигналата юмрук. Заедно с още една жена тя беше започнала да одира кожата на бизона.
Вятър в косите му предложи за втори път вече преполовения дроб и той отново го взе. Държеше го и се оглеждаше за някакъв знак, който да му подскаже как да излезе от положението.
Никой не му се притече на помощ. Наблюдаваха го мълчаливо и чакаха да видят какво ще направи. Усети, че ще е съвсем нелепо да се опитва да го връща отново. Дори и Ритащата птица стоеше в очакване на реакцията му.
Така че докато приближаваше дроба към устата си, Дънбар си повтаряше, че няма нищо страшно и едва ли ще е по-неприятно, отколкото да хапне лъжица от нещо, което му е противно. Захапа месото с надеждата, че няма да повърне. Беше изключително крехко. Топеше се в устата му. Докато го дъвчеше, се бе загледал напред и за миг забрави смълчаната си публика. Месото бе прекрасно. Без да мисли отхапа още едно парче. Усмивка озари лицето му и той победоносно вдигна остатъка над главата си.
Ловните му другари отвърнаха на жеста с необуздани викове.
Глава XIX
1.
Както повечето хора, Дънбар бе прекарал по-голямата част от живота си по-скоро като наблюдател, отколкото като участник. В случаите, в които бе участвал, действията му бяха определено независими, каквото в основни линии бе и участието му във войната. Подтискащо беше винаги да си настрани.
Когато ентусиазирано вдигна черния дроб, символизиращ неговата плячка, и чу окуражителните викове на останалите, нещо в начина му на живот коренно се промени. Тогава изпита удоволствието да бъде частица от нещо много по-голямо от всичко, което бе имал досега. И това чувство се затвърди многократно през дните, прекарани в ловната долина, и нощите във временния лагер.
Армията неуморно възхваляваше достойнството да служиш, да принасяш себе си в жертва на бога, на родината или пък и на двете. Лейтенантът беше положил всички усилия да приеме тези догми, но нагласата да служи в армията се дължеше повече на разума, не на сърцето. Никога не беше минавала отвъд бледата, празна риторика на патриотизма.
Команчите бяха нещо друго. Бяха примитивни. Живееха сред огромен, самотен, враждебен свят, описан от неговите хора като някакви си стотина мили безплодна земя. Но за него начинът им на живот не бе толкова важен. Това бяха хора, които живееха и успяваха да просъществуват именно чрез службата си. Така те съумяваха да управляват крехката си съдба. Тя непрестанно, вярно и безпрекословно бе подчинявана на простичкия, но прекрасен дух на техния начин на живот и именно в него лейтенант Дънбар намери онова, което му допадаше.