Бяха се запътили към следващата групичка празнуващи, но лейтенантът спря в сянката зад една колиба и му обясни със знаци, че го боли стомахът и иска да поспи.
В този момент обаче Вятър в косите не слушаше много съсредоточено. Вниманието му беше привлечено от мундира. Дънбар погледна към лъскавите месингови копчета и после отново към ловния си другар. Воинът се взираше втренчено и леко докосна с пръст едно копче.
— Искаш ли го? — запита Дънбар, а гласът му прогони невиждащия поглед от очите на Вятър в косите.
Воинът не отговори. Той внимателно заразглежда пръста си, да види дали копчето не е оставило следа.
— Ако го искаш, вземи го. Разкопча мундира, свали го и го подаде на индианеца.
Вятър в косите разбра, че му го дават, но не го взе веднага. Вместо това започна да разкопчава изключително красивия си нагръдник от лъскави кухи кости, завързан на врата и около кръста му. Подаде го на Дънбар, а с другата ръка взе мундира.
Лейтенантът му помогна да се закопчае и когато беше готов, Дънбар видя, че Вятър в косите е щастлив като дете на Коледа.
Дънбар му подаде прекрасния нагръдник, но той му отказа. Вятър в косите заклати отрицателно глава и замаха с ръце. Направи знак на белия войник да си го сложи.
— Не мога да го взема — инатеше се лейтенантът. — Това не е… не е честна размяна… Разбираш ли? Но Вятър в косите не искаше и да чуе. За него беше съвсем честна. Нагръдниците даваха сила и се правеха продължително време. Но мундирът беше единствен.
Завъртя Дънбар, нагласи украшението на гърдите му и здраво завърза връзките. Така двамата направиха размяната и бяха щастливи. Вятър в косите промърмори едно довиждане и се отправи към най-близкия огън. Новата премяна му беше тясна и кожата го сърбеше. Но това нямаше значение. Беше убеден, че мундирът представлява значително попълнение към многобройните му амулети. След време можеше да се окаже, че притежава голяма лечебна сила, особено месинговите копчета и парчетата злато на раменете. Голяма награда.
4.
Воден от желанието да избегне черпенето, от което знаеше, че в никакъв случай няма да успее да се отърве, ако премине през лагера, лейтенант Дънбар се измъкна към прерията и заобиколи с надеждата, че ще открие колибата на Ритащата птица и веднага ще си легне да спи.
При втората си обиколка мерна колибата, означена с мечка, и убеден, че колибата на Ритащата птица е наблизо, той отново влезе в лагера. Не беше отишъл далеч, когато някакъв звук го накара да спре зад една колиба. Светлина от огън озаряваше земята току пред него и именно от този огън идваше звукът. Някой пееше високо и напевно, гласовете определено бяха женски. Дънбар се опря на стената и надзърна.
Десетина млади жени, изоставили за малко шетането, пееха и танцуваха в кръг около огъня. Доколкото можеше да разбере, това не беше някакъв обреден танц. Мелодията биваше накъсвана от лек смях и той заключи, че танцуват съвсем импровизирано, само за удоволствие.
Случайно очите му се спряха на нагръдника. Осветяваше го златистия блясък на огъня и той не можа да се сдържи да не прокара ръка по двата реда кухи кости, които покриваха изцяло гърдите и корема му. Колко рядко човек можеше да види толкова красота и толкова сила, събрани в едно. Почувства се особено. Ще бъде мой завинаги, замечта се той.
Когато вдигна поглед, видя, че няколко от танцуващите са се отделили в малка групичка. Те се смееха и си шепнеха явно за белия мъж, който носеше костния нагръдник. Гледаха право в него и макар да не го долови, в очите им гореше дяволито пламъче.
Тъй като от няколко седмици бе една от постоянните теми за разговор, лейтенантът им бе добре известен: като вероятно божество, като клоун, като герой, като загадка. Без да знае, той бе заел особено положение в културата на команчите, което май най-много се почиташе от жените. Беше знаменитост.
А сега тази знаменитост и добрият и външен вид бяха многократно въздигнати в очите на жените чрез прекрасния нагръдник.
Понечи да се поклони и стеснително пристъпи на светлото с намерение да подмине, без да прекъсва повече забавлението им.
Но докато минаваше, една от жените импулсивно се пресегна и го улови за ръката. От допира го полазиха хладни тръпки. Вгледа се в жените, които се подсмиваха нервно, и се зачуди дали не му кроят някакъв номер. Две-три започнаха да пеят и щом танцът се подхвана отново, няколко жени го задърпаха за ръцете. Канеха го да потанцува с тях. Наоколо нямаше много хора. Нямаше да има публика, която да надзърта.