Сега вече различи очертанията на двама души. Главите и раменете им не бяха завити, а бързите им движения изглеждаха доста необичайни за такъв късен час. Дънбар присви очи, сякаш, за да пробие тъмнината.
Изведнъж телата се завъртяха. Едното покри другото и те се сляха. За момент стана абсолютно тихо, след което Дънбар чу нисък, протяжен стон, като дихание, и осъзна, че правят любов. Почувства се като глупак и бързо легна долу с надеждата, че нито един от двамата не е видял физиономията му как се пули насреща им.
Легна на кожата вече съвсем разбуден, заслушан в ритмичните, забързани звуци на тяхната любов. Очите му вече бяха привикнали с тъмнината и той различи очертанията на спящия най-близо до него.
Равномерното повдигане на завивката му подсказваше, че спи дълбоко. Лежеше настрани с гръб към него. Но той успя да различи очертанията на главата и на сплъстената кестенява коса.
Вдигналата юмрук спеше сама и той се замисли за нея. Може и да е бяла по рождение, но по всичко останало принадлежеше към този народ. Говореше езика им като роден. Английският и беше чужд. По нищо не личеше, че го прави по принуда. У нея не се долавяше и най-дребният намек за пленничество. Изглеждаше като равноправен член на племето. Правилно отгатна, че са я взели като малка:
Докато се опитваше да заспи, въпросите за жената, която беше двама души, постепенно се оформиха в един. Дали е щастлива, питаше се той. Въпросът се задържа в мислите му, смеси се със звуците, които идваха откъм постелята на Ритащата птица и жена му.
После без всякакво усилие въпросът започна да се върти, отначало бавно, впоследствие набра по-голяма скорост. Въртеше се все по-бързо и по-бързо, докато най-накрая вече изобщо го изгуби и лейтенант Дънбар заспа отново.
Глава XX
1.
Във временния лагер не останаха дори цели три дни, а три дни са твърде малко за една голяма промяна. Но точно това стана. За лейтенант Дънбар руслото на живота се промени.
Не някаква определена, бомбастична случка, която да го е предизвикала. Не му се бяха присънвали някакви мистични видения. Не му се беше явил Бог. Не беше посветен за воин на команчите.
Нямаше нито някакъв определен момент, нито някакво видимо доказателство, което човек би могъл да посочи и да каже — ето, стана на това място, по това време.
Все едно, че някакъв прекрасен, загадъчен вирус на пробуждането, който дълго е спял в него, най-накрая е застанал на предната линия на неговия живот.
На сутринта след лова се събуди изключително бодър. Изобщо не беше сънен и се замисли откога ли не се е събуждал така. Едва ли не откакто е бил момче.
Краката му лепнеха, така че взе ботушите си в ръка и пропълзя край спящите в колибата с надеждата, че ще намери място, където да се измие. Намери го веднага щом излезе от колибата. Тревистата прерия по протежение на хиляди мили бе подгизнала от роса.
Остави ботушите си до колибата и се отправи на изток, защото знаеше, че накъде там са конете. Искаше да види Сиско. Първите розови проблясъци вече пробиваха тъмнината и той ги гледаше с обожание докато вървеше напред. Не обръщаше никакво внимание на подгизналите се крачоли.
Всеки ден започва с чудо, мина му изведнъж през ум.
Проблясъците ставаха по-големи, а цветът им се променяше всеки миг. Каквото и да представлява Бог, благодаря му за този ден.
Думите толкова му допаднаха, че ги произнесе на глас:
— Каквото и да представлява Бог, благодаря му за този ден.
Зърна главите на първите коне, щръкналите им уши се очертаваха на светлеещото небе. Видя и главата на един индианец. Сигурно беше онова момче, дето все се усмихва.
Почти веднага намери Сиско. Жълтеникавият жребец изцвили, когато го приближи, и сърцето на Дънбар заби малко по-бързо. Конят му притисна меката си муцуна в гърдите му и двамата останаха така за малко в утринния хлад. Дънбар леко повдигна брадичката на Сиско и издиша въздух във всяка негова ноздра.
Обзети от любопитство, другите коне започнаха да се бутат към тях и още преди да станат досадни, лейтенант Дънбар надяна юздите на Сиско и тръгна обратно към лагера. Връщането беше също толкова вълнуващо. Временният лагер беше нагласен точно по природния часовник и както и самият ден, бавно се пробуждаше за живот.
Бяха запалили огън на няколко места и за краткото време докато отсъстваше изглежда всички се бяха разбудили. Светлината ставаше все по-силна, сякаш някой увеличаваше фитила на газена лампа. Заедно с това и силуетите из лагера ставаха повече.