— Каква хармония — каза Дънбар простичко, преметнал ръка през шията на Сиско.
После потъна в някакви сложни и абстрактни размисли за нуждата от хармония, които го занимаваха и по време на закуската.
2.
Тази сутрин излязоха пак и Дънбар уби още един бизон. Този път държа здраво Сиско при атаката и не навлезе в стадото, а си набеляза подходящо животно открая и го догони. Макар че се прицели съвсем внимателно, първият изстрел бе много висок и бе нужен още един, за да довърши работата.
Бизонът бе женски и то огромен, затова двайсетината воини, дошли да видят плячката му, го поздравиха за добрия избор. Нямаше го вече същото въодушевление, както при първия лов. Този ден не яде пресен дроб, но във всички случаи се чувстваше много по-опитен. Жените и децата пак нахлуха в равнината, за да обработят месото и късно следобед временният лагер вече се пропукваше от месо. Като гъби след дъжд изникнаха безброй сушилни, огънати под тежестта на хиляди килограми месо. Ядоха и много прясно печени деликатеси.
Най-младите воини и много момчета, които още не бяха готови да поемат по този път, организираха конни надбягвания малко след като се върнаха в лагера. На Смеещия се много му се искаше да язди Сиско. Той отправи молбата си така почтително, че Дънбар не можа да му откаже. Вече бяха завършили няколко тура, когато лейтенантът с ужас осъзна, че победителите получават конете на победените. Насърчаваше Смеещия се и му стискаше палци с две ръце. За щастие момчето спечели и трите тура, в които взе участие.
По-късно играха хазарт и Вятър в косите накара лейтенанта да участва. Освен че се играеше със зарове, играта му беше съвсем непозната и докато се ориентира, проигра всичкия си тютюн. Някои от играчите проявиха интерес към панталоните с жълти лампази, но тъй като вече бе разменил шапката и мундира си, Дънбар си помисли, че все пак трябва да запази нещо, по което да си личи, че е с униформа. А и както вървяха нещата, щеше да загуби панталоните си и нямаше да има какво да облече.
Харесаха нагръдника, но той също не ставаше. Предложи им старите си ботуши, с които беше обут, но индианците не намираха, че си струват. Най-накрая извади пушката си и играчите единодушно я приеха. Разиграването на пушка предизвика голямо вълнение и щом в играта се завъртяха големи облози, се струпаха много зрители.
Дънбар вече знаеше какво да прави и когато играта продължи, щастието му се усмихна. Провървя му и когато се уталожи прахът от неговото хвърляне, не само си беше задържал пушката, а вече бе притежател и на три отлични кончета.
Изгубилите се разделяха със съкровищата си толкова благосклонно и добронамерено, че Дънбар развълнувано им отвърна по същия начин. Той веднага подари спечеленото. Най-големия и най-силния от трите коня даде на Вятър в косите. После, следван от тълпа любопитни, поведе другите два коня през лагера към колибата на Ритащата птица и му връчи поводите им.
Ритащата птица се зарадва, но се и зачуди. Когато някой му обясни откъде идват конете, той се огледа, намери Вдигналата юмрук и я повика, за да преведе думите му. Изглеждаше доста страшна, докато стоеше и слушаше шамана. От разсичането на месото ръцете, лицето и престилката и бяха в кръв. Поклати глава, с което се опита да му каже, че не би се справила, но Ритащата птица настояваше и на събралите се пред колибата утихнаха, за да видят дали тя ще се справи с английския, за което я молеше Ритащата птица.
Беше вперила поглед в краката си и няколко пъти изпробва думата беззвучно, а после я каза на глас:
— Блъгуръс.
Дънбар леко се смръщи.
— Какво? — запита той и се опита да се усмихне.
— Блъгуря. Побутна го с пръст и после му посочи конете. — Кун.
— Благодари? — опита се да отгатне Дънбар. — Благодари ми?
Вдигналата юмрук кимна.
— Да — отвърна ясно тя. Лейтенант Дънбар понечи да стисне ръката на Ритащата птица, но тя го спря. Не беше свършила и пристъпи между конете с вдигната ръка.
— Кун — каза тя и посочи към Дънбар с другата си ръка. После повтори думата и посочи към Ритащата птица.
— Един за мен? — запита той и придружи въпроса си със същите жестове. — И един за него?
Вдигналата юмрук въздъхна щастливо, сигурна, че я е разбрал, и леко се усмихна.
— Да — отвърна тя и без да се замисля, от устата и изскочи друга стара дума, при това я произнесе чудесно. — Правилно.
Звучеше толкова странно — тази строга, съвсем английска дума, че лейтенант Дънбар се изсмя гласно, а Вдигналата юмрук закри уста като ученичка, която току-що е казала нещо, което не трябва.
Това стана тяхната шега. Тя знаеше, че думата просто се е изплъзнала от устата и, той също. Интуитивно се обърнаха към Ритащата птица и към другите. Лицата на индианците обаче не издаваха нищо и когато очите на кавалерийския офицер и на жената, която беше двама души, се срещнаха отново, в тях грееше смехът за нещо само тяхно. Нямаше как да го обяснят на останалите. Не беше и чак толкова смешно, че да опитат.