Тревата беше израснала максимално, на места чак над коленете. Леки бели облачета пълнеха небето и се открояваха на чистото синьо като апликирани.
На едно малко възвишение, на около миля от форта, той се излегна във високата трева. Тъй като беше на завет, той се грееше на последната топлинка на слънцето и замечтано гледаше бавното движение на облаците.
Обърна се настрани, за да си стопли гърба. И докато се обръщаше в тревата, внезапно го заля странно усещане, нещо, което не бе изпитвал толкова отдавна, че отначало не бе сигурен какво точно е то.
Тревата над него леко шумолеше от поривите на вятъра. Слънцето загръщаше гърба му като топло сухо одеяло. Усещането го изпълваше все повече и накрая го завладя изцяло. Отпусна ръка и престана да мисли. Нищо не направляваше действията му, никакви видения, думи, спомени. Само усещане, нищо повече.
Когато отново си възвърна способността да мисли, той погледна небето и видя как земята се върти към движещите се облаци. Отпусна се на гръб, положи ръцете си отстрани и известно време се носеше в ложето си от трева и земя. После притвори очи и дремна половин час.
6.
Цяла нощ се въртя и се мята, а мисълта му отскачаше от едно нещо на друго, сякаш проверяваше цяла редица стаи, за да избере къде да си почине. Но те бяха или заключени, или неуютни. Най-накрая стигна до едно местенце, съвсем забутано кътче на съзнанието си, закъдето всъщност се бе отправил. Стаята беше пълна с индианци.
Мисълта беше толкова естествена, че се замисли дали да не тръгне веднага към лагера на Десетте мечки. Само че изглеждаше доста прибързано.
Ще стана рано, реши той. Този път може да постоя някой и друг ден.
Събуди се изпълнен с очакване още преди зазоряване, но си наложи да не става и потисна желанието си да хукне презглава към селото. Не искаше да отива с големи надежди, затова се излежава докато съмна.
Оставаше му да облече само ризата, взе я и пъхна ръка в единия ръкав. После се спря и се загледа през прозорчето на колибата да види какво е времето. Вътре вече беше топло, а навън сигурно още повече. Ще бъде жега, каза си той и смъкна ризата.
Нагръдникът висеше на една кука и щом протегна ръка да го вземе, той осъзна, че през цялото време е искал да го сложи независимо от времето. Пъхна ризата в една торба, за всеки случай.
7.
Навън го чакаше Чорапчо.
Щом видя лейтенант Дънбар да излиза, той отскочи две-три крачки назад, завъртя се в кръг, тръгна на една страна, а после легна, и задиша като кученце. Дънбар любопитно сведе глава.
— Какво си си наумил?
При звука на думите му вълкът вдигна глава. Гледаше го толкова втренчено, че Дънбар се усмихна.
— С мен ли искаш да дойдеш?
Чорапчо скочи на крака и впери поглед в него, без да помръдва.
— Е, хайде тогава.
8.
Ритащата птица се събуди с мисъл за „Джън“, останал там, във форта на белите.
„Джън“. Ама че странно име! Опита си да си представи какво ли значи. Може би Младия ездач. Или Бързия ездач. Сигурно нещо свързано с ездата.
Приятно беше да знаеш, че първият лов за сезона е приключил. След като най-накрая бизоните дойдоха, проблемът с изхранването се разреши, а това означаваше, че той може отново да се захване с плана за своя питомец. Щеше да започне още днес. Шаманът отиде до колибите на двама близки свои съветници и ги запита дали имат желание да отидат с него до долу. Изненада се от ентусиазма им, но все пак го прие като добър знак. Вече никой не се страхуваше. Всъщност, хората изглежда се чувстваха съвсем спокойно с белия войник. В разговорите през последните няколко дни бе доловил дори нотки на привързаност. Яхнал своя кон, Ритащата птица напусна лагера с особено добро предчувствие за предстоящия ден. Първите етапи от плана му се бяха осъществили благополучно. В крайна сметка приобщаването приключи. Сега вече щеше да се заеме с истинското проучване на бялата раса.
9.
Лейтенант Дънбар пресметна, че е изминал близо девет мили. Очакваше, че вълкът ще си е тръгнал още преди да се е отдалечил и на две мили от форта. На третата миля наистина започна да се чуди. А сега беше направо объркан.
Бяха навлезли в една тясна тревиста падина, заклещена между два склона, а вълкът още бе с него. Никога по-рано не беше го придружавал толкова надалече.
Дънбар скочи от гърба на Сиско и се загледа във вълка. Както обикновено, той също се спря. Когато конят наведе глава да поскубе трева, Дънбар запристъпва към Чорапчо, като си мислеше, че ще го принуди да си тръгне. Но главата и ушите, щръкнали над тревата, не помръдваха и когато най-накрая той спря, стоеше едва на метър от него. Вълкът наклони глава в очакване, но когато Дънбар приклекна, пак не помръдна.