— Струва ми се, че няма да си добре дошъл там, където отивам — каза той на глас, все едно че си говори с добър приятел. Погледна към слънцето: — Ще бъде горещо, защо не си отидеш в къщи? Вълкът го слушаше внимателно, но не помръдваше. Лейтенантът скочи на крака.
— Хайде, Чорапчо — ядоса се той, — отивай си в къщи. Замахна с ръце и Чорапчо отскочи настрани. Отново се опита да го изгони и вълкът пак отскочи, но явно нямаше намерение да си тръгва. — Е, добре — каза Дънбар натъртено. — Не си отивай. Само че остани тук. Стой, където си.
При тези думи му се закани с пръст и се завъртя кръгом. В този миг чу вой. Не висок, а нисък, умолителен и настойчив. Вой.
Лейтенантът извърна глава и видя как Чорапчо, с вдигната муцуна и приковани в него очи се жалва като нацупено дете.
За случайния зрител това щеше да е страхотно изпълнение, но за Дънбар, който го познаваше толкова добре, беше просто последната капка, която преля чашата.
— Марш в къщи! — прогърмя Дънбар и се хвърли към Чорапчо.
Като дете, което е отишло твърде далеч, вълкът прибра уши, приклекна на земята и размаха опашка.
В този момент лейтенант Дънбар хукна в обратната посока с надеждата да яхне Сиско, да препуснат с все сила и да се отърве от Чорапчо.
Тичаше през тревата и обмисляше плана си, когато редом с него весело затича Чорапчо.
— Марш в къщи! — озъби му се Дънбар и изведнъж се обърна към своя преследвач. Чорапчо подскочи като подплашен заек, забравил в паниката, че може да избяга. Когато се приземи, лейтенантът беше само на крачка зад него. Хвана Чорапчо за опашката и го дръпна. Вълкът се стрелна напред, все едно че под него бе експлодирал фишек, при което Дънбар така се разсмя, че трябваше да спре да тича.
Чорапчо се поспря чак след двайсетина метра и погледна през рамо толкова объркан, че на лейтенанта чак му стана мъчно. Махна му за сбогом и все така засмян се обърна и видя, че Сиско се е върнал малко назад при най-хубавата трева.
Затича се леко, като не можеше да сдържи смеха си, когато си припомняше, как Чорапчо изхвърча при дръпването. За миг нещо го стисна за глезена и Дънбар стреснато подскочи. Завъртя се, готов да посрещне незабелязания си нападател. Чорапчо, задъхан като боксьор след мач. Няколко минути го гледа втренчено. Чорапчо се загледа нехайно към къщи, сякаш си мислеше, че играта навярно свършва.
— Е, добре тогава — каза вежливо Дънбар и вдигна ръце. — Ако искаш ела, ако искаш остани. Нямам повече време за губене.
Може да е било някакъв лек шум, може вятърът да е довял нещо. Каквото и да беше, Чорапчо го бе доловял. Обърна се рязко и се взря нагоре по пътечката настръхнал.
Дънбар проследи погледа му и на часа, видя Ритащата птица и още двама индианци. Бяха наблизо и ги гледаха от билото на склона.
Дънбар замаха радостно и им извика „Здравейте“, а Чорапчо започна да се отдалечава.
10.
Ритащата птица и приятелите му гледаха известно време, всъщност достатъчно, за да видят цялото представление. Беше им много забавно. Ритащата птица се сети, че е видял нещо много ценно, нещо което даваше решение на една загадка, обгърнала белия човек: как да го наричат.
Човек трябва да си има истинско име, мислеше си той докато вървеше надолу към Дънбар, особено бял, който се държи странно като този.
Спомни си предишните имена: Човека, бял като сняг и някои от по-новите, които се подмятаха от индианците, като например Намиращия бизони. Но нито едно не беше подходящо. Особено пък Джън.
Беше сигурен, че това е съвсем подходящо. Добре прилягаше на неговата личност. С него хората щяха да го запомнят. А Ритащата птица, заедно с двама свидетели присъстваше, когато Великият дух му го разкри.
Каза си го няколко пъти наум, докато слизаше по склона. И като звучене, и като смисъл името беше хубаво.
Танцуващия с вълци.
Глава XXI
1.
По някакъв особен начин това бе един от най-приятните дни в живота на Дънбар.
Семейството на Ритащата птица го посрещна топло и с уважение, което го накара да се чувства повече от обикновен гост. Наистина се радваха да го видят. Двамата с Ритащата птица седнаха да попушат и като се изключат няколко приятни прекъсвания, продължиха чак до късно следобед.
Мълвата за името на лейтенант Дънбар и за това как го е получил се разпространи из лагера с обичайната светкавична бързина, при което всички досадни подозрения, които някои навярно още таяха към белия войник, се изпариха. Не беше бог, но и не приличаше на нито един от брадатковците, които бяха виждали. Носеше в себе си магия. Воините пристигнаха веднага — някои за да го поздравят, други просто за да зърнат Танцуващия с вълци.