Сега лейтенантът познаваше повечето от тях. Щом някой влезеше, той ставаше и леко се покланяше. Някои от тях му отвръщаха с поклон. Неколцина му протегнаха ръка, както го бяха виждали да прави.
Нямаше за какво толкова да говорят, но лейтенантът добре се оправяше с жестове, поне дотолкова, че да възкреси основните моменти от лова. В това се състоеше по-голямата част от посещението му.
След няколко часа потокът посетители постепенно секна и Дънбар започна да се чуди защо не е видял Вдигналата юмрук и дали ще дойде. Точно тогава изневиделица се появи Вятър в косите.
Още преди да се поздравят, вниманието на всеки един от тях беше привлечено от нещата, които си бяха разменили: разкопчания мундир и лъскавия нагръдник. Това, което видяха, вдъхна и на двамата увереност.
Стиснаха си ръце и Дънбар си помисли: харесва ми това момче; радвам се да го видя. Същите чувства владееха и мислите на Вятър в косите. Двамата седнаха да си побъбрят приятелски, макар че не разбираха думите, които си разменяха. Ритащата птица каза на жена си да поднесе храната и тримата скоро добре си похапнаха пемикан и горски плодове. Хранеха се без да говорят.
След като се нахраниха, напълниха нова лула и двамата индианци поведоха разговор, който за Дънбар беше непонятен. По жестовете и начина, по който говореха, той разбра, че това не са празни приказки.
Изглежда планираха нещо и той не се изненада, когато най-накрая двамата се изправиха и го помолиха да ги последва навън. Тръгна след тях. Заобиколиха колибата на Ритащата птица и там ги чакаше склад за материали. Спретнат куп гъвкави върбови пръти, а до тях висока купчина сухи клони.
Двамата индианци отново заговориха, този път по-кратко и се захванаха за работа. Щом лейтенантът схвана какво правят, помогна с това-онова, но още преди да е свършил нещо съществено, прътите и клоните се превърнаха в сенчеста беседка, висока около метър и половина.
Бяха оставили малко място, откъдето да се влиза и поканиха Дънбар да влезе пръв.
Нямаше достатъчно място да стои изправен, но щом седна, беседката му се стори просторна и тиха. Клонакът беше добра преграда срещу слънцето, като същевременно не беше много гъст и имаше добър приток на въздух.
Щом завърши бързия си оглед, той видя, че Ритащата птица и Вятър в косите ги няма. Преди седмица внезапното им изчезване щеше да го притесни. Но и той, както и индианците, вече не беше подозрителен. Беше му приятно да седи спокойно облегнат на изненадващо здравата задна стена, заслушан във вече познатите шумове, които се носеха из лагера на Десетте мечки, и да чака. Не се наложи да чака дълго.
Само след няколко минути дочу приближаващи се стъпки. Ритащата птица влезе приведен и се настани доста далече, така че остана място и за още един.
Една сянка премина пред входа и Дънбар позна, че още някой се кани да дойде. Без да се замисли, той реши, че това е Вятър в косите.
Ритащата птица го повика тихо. Звъннаха звънчета, сянката се отмести и вътре се вмъкна Вдигналата юмрук.
Докато тя се провираше между тях, Дънбар се отмести настрани, за да и направи място, а няколкото мига, в които тя се настаняваше между тях, му разкриха много нови неща.
Звънчетата бяха зашити от двете страни на отрупаните и с мъниста мокасини. Еленовата и дреха приличаше на старинна семейна вещ, нещо грижливо пазено и не ежедневно. Цялата горна част беше обшита с редове плътни костици. Зъби от лос.
На китката си носеше масивна гривна от месинг. На шията и беше завързана огърлица от същите кухи кости, каквито той носеше на гърдите си. Косата и, чиста и благоуханна, беше прихваната на плитка на гърба и, като по този начин лицето и се откриваше много повече — с високи скули и добре очертани вежди.
Сега му се виждаше много по-крехка и много по-женствена. И много повече бяла.
Тогава Дънбар се сети, че бяха построили беседката, за да има къде да разговарят. Докато тя сядаше, той осъзна колко много е очаквал срещата си с нея. Още не го беше погледнала и докато Ритащата птица нещо тихичко и приказваше, той реши да вземе инициативата и да и каже „здравей“.
Изведнъж те едновременно се обърнаха един към друг, отвориха уста и изрекоха една и съща дума в един глас. Двата поздрава се срещнаха в пространството между тях и те стеснително се отдръпнаха след такова неочаквано начало. Ритащата птица видя благоприятен знак в тази случка. Видя двама души със сходен начин на мислене. Понеже разчиташе тъкмо на това, стори му се като ирония.