След секунди се дръпна сдържано, а Дънбар остана като гръмнат. Много му беше трудно да схване за какво става дума.
Изведнъж му проблесна. Светлината озари очите му и той се усмихна на учителката си, все едно, че беше единственото момченце в класа, което знае верния отговор.
3.
Останалото беше лесно.
Лейтенант Дънбар коленичи и написа името най-отдолу в своята „тетрадка“. Погледът му се задържа върху английските думи. Изглеждаше по-голямо от едно обикновено име. Колкото повече го гледаше, толкова повече му харесваше. Каза си го:
Танцуващия с вълци.
Изправи се, поклони се леко на Ритащата птица и скромно, без излишна тържественост, както икономът съобщава за пристигането на някой гост, изрече името още веднъж. Този път го каза на езика на команчите:
— Танцуващия с вълци.
Глава XXII
1.
Тази нощ Танцуващия с вълци остана в колибата на Ритащата птица. Беше изтощен, но както става понякога, не можеше да заспи от умора. В съзнанието му изплуваше ту едно, ту друго от случилото се през деня.
Когато най-накрая започна да потъва в безвремието, той се плъзна в мрака на един сън, който сънуваше като малък. Носеше се през студеното и нямо космическо пространство, заобиколен от звезди. Бе едно малко момченце, като перце, попаднало само в един сребристо-черен свят.
Но той не се страхуваше. Беше му уютно и топло под завивката в удобното легло и нямаше да му е трудно да се рее така, като малка семчица сред цялата вселена, дори и завинаги. Напротив, за него ще е щастие.
Така заспа той през първата си нощ във вековния лагер на команчите.
2.
През следващите месеци лейтенант Дънбар често нощуваше в лагера на Десетте мечки.
Връщаше се и във Форт Седжуик, но главно воден от чувство за вина, а не от желание. Дори и когато беше там, знаеше, че това е най-малкото, което може да направи. И все пак се чувстваше длъжен. Съзнаваше, че по силата на никаква логика нямаше причина да остане тук. Сега беше убеден, че армията е изоставила и поста, и него самия, затова мислеше да се завърне във Форт Хейс. Бе изпълнил дълга си. Всъщност предаността му към поста и към армията на Съединените щати бяха безупречни. Можеше да си тръгне с високо вдигната глава.
Това, което го задържаше, всъщност бе притегателната сила на един друг свят, който едва-що бе започнал да изследва. Не можеше да каже точно кога се случи, но му дойде наум, че мечтата да го изпратят в Дивия запад, онази мечта, която си бе изградил според тесните граници на военната служба, още от самото начало го е тласкала към необятното приключение, в което се беше впуснал. Държави, армии, раси бледнееха пред него. Жаждата му беше неутолима и както умиращият не би отказал глътка вода, така и той не би го изоставил.
Искаше да види какво ще се случи и затова се отказа да се върне в армията. Но знаеше, че не бива да изключва възможността армията да се върне към него. Рано или късно това щеше да стане.
Така че при посещенията си във форта се занимаваше с разни дребни неща — да закърпи скъсания навес, да изчисти паяжините от ъглите на колибата, да попълни дневника.
Налагаше си да върши тези неща, за да не губи съвсем връзката с предишния си живот. Макар и дълбоко свързан с индианците, той не можеше да намери сили да захвърли всичко. Независимо, че се въртеше на празни обороти, все пак успяваше да се задържи на отломките от своето минало.
Да ходи до форта, означаваше все пак да спазва някаква дисциплина, от която вече нямаше нужда, но по този начин запазваше идеята за лейтенант Джон Дж. Дънбар от армията на Съединените щати.
При попълването на дневника вече не разказваше как прекарва дните. В повечето случаи само вписваше датата, казваше по няколко думи за времето или за здравето си и се подписваше. Дори и да искаше, щеше да е прекалено дълго да опише новия си начин на живот. Още повече, това бе нещо съвсем лично.
Неизменно слизаше до реката, следван по петите от Чорапчо. Вълкът бе първото живо същество, с което започна да общува и винаги се радваше да го види. Ценеше времето, прекарано с него в мълчание.
Спираше се за малко в края на потока, загледан в течащата вода. Ако светлината падаше добре, се виждаше ясно като в огледало. Косата му беше пораснала под раменете. От непрекъснатото излагане на вятъра и на слънцето лицето му беше потъмняло. Въртеше се насам-натам като манекен и се възхищаваше на нагръдника, който сега носеше като униформа. С изключение на Сиско нямаше нищо лично свое, което да е по-ценно от него.