Понякога отражението във водата малко го притесняваше. Вече толкова много приличаше на един от тях. Тогава несръчно се закрепваше на единия си крак и повдигаше другия, за да се видят панталоните с жълти лампази и високите черни кавалеристки ботуши.
От време на време си мислеше дали да не ги замени с гамаши и мокасини, но отражението винаги му отговаряше, че трябва да си останат. По свой собствен начин, те също бяха част от дисциплината. Щеше да носи панталоните и ботушите докато се разпаднат. Тогава щеше да види какво да прави.
В някои моменти, когато се чувстваше повече индианец, отколкото бял, изкачваше тежко скалата и фортът изникваше като някаква старина, като призрачна останка от някакво толкова далечно минало, че му бе трудно да повярва някога да е имал нещо общо с него.
С течение на времето отиването до Форт Седжуик стана като дребно задължение. Посещенията му бяха все по-кратки и все по-редки. Но продължи да навестява старото си убежище.
3.
Селището на Десетте мечки стана център на живота му, но въпреки цялата непринуденост, с която се установи там, лейтенант Дънбар не беше като свой. С тази светла кожа, с акцента, панталоните, ботушите беше белязан като гост от друг свят и също както Вдигналата юмрук, той скоро се превърна в човек, съчетал две личности. Приобщаването му към бита на команчите непрестанно се смесваше с частици от живота, който беше изоставил, а щом се опиташе да прецени къде е истинското му място в този живот, изведнъж погледът му потъваше в безкрая. Съзнанието му се изпълваше с някаква мъгла, мъгла от пустош и неопределеност, все едно, че всичките му нормални процеси са спрени. Само след няколко секунди мъглата се вдигаше и той продължаваше да се занимава със задълженията си, без да знае съвсем добре какво точно му се е случило. За щастие с течение на времето тези моменти изчезнаха. През първите шест седмици в лагера на Десетте мечки животът му се въртеше най-вече около малката беседка от клони зад колибата на Ритащата птица. Именно тук, всеки ден по няколко часа сутрин и следобед, лейтенант Дънбар за първи път разговаря свободно с шамана.
Вдигналата юмрук също започваше да говори по-свободно и към края на първата седмица тримата вече разговаряха доста дълго.
Още от самото начало Дънбар беше убеден, че Ритащата птица е добър човек, но когато Вдигналата юмрук започна да превежда по-дълги отрязъци от мислите му на английски, Дънбар разбра, че пред себе си има интелект, който далеч надхвърля всичко познато нему.
В началото бяха предимно въпроси и отговори. Дънбар разказа как се е озовал във Форт Седжуик, сподели за необяснимата си изолация. Колкото и да беше интересен, този разказ разстрои Ритащата птица. Танцуващия с вълци не знаеше почти нищо. Не знаеше дори каква е мисията на армията, още по-малко плановете и. От военна гледна точка нямаше какво да се научи. Той просто беше един обикновен войник. Бялата раса беше нещо различно.
— Защо белите идват в страната ни? — все питаше Ритащата птица.
А Дънбар отговаряше:
— Не мисля, че искат да навлязат в страната ви, по скоро ми се струва, че само искат да преминат през нея.
Ритащата птица противопоставяше следващия си аргумент:
— Тексасците вече са в страната ни, секат дървета и разорават целините. Убиват бизоните и ги зарязват на тревата. Точно това става сега. Вече твърде много такива хора има по земите ни. Още колко ще дойдат?
При този въпрос Дънбар неизменно свиваше устни и отговаряше:
— Не знам.
— Чувал съм — продължаваше шаманът, — че белите искат само мир в земята ни. Защо тогава идват винаги с войници. Защо хората от Texas Rangers винаги са по петите ни, след като единственото нещо, което искаме, е да ни оставят на мира? Чувал съм, че разговорите са били мирни и са им давали обещания. Но също така, че тези обещания винаги са били нарушавани. Как да разберем какви са истинските им намерения, ако белите вождове дойдат при нас? Да приемем ли даровете им? Да подпишем ли документите им, за да покажем, че между нас ще има мир? Когато бях момче, много команчи отидоха в една къща на закона в Тексас, за да се срещнат с белите вождове и всичките ги избиха.
Лейтенантът се опитваше да отговори обосновано на Ритащата птица, но това в най-добрия случай бяха само неиздържани теории, а ако го притиснеше, той в крайна сметка неизменно отговаряше:
— Всъщност, не знам.
Внимаваше много, защото зад въпросите на Ритащата птица виждаше голямата му загриженост, но не можеше да се реши да му каже какво мисли в действителност. Ако белите дойдеха тук с истинска военна сила, индианците, колкото и да се съпротивляваха, щяха да бъдат безнадеждно пометени. Щяха да бъдат сразени дори само от оръжията.