Същевременно не можеше да каже на Ритащата птица да забрави тревогите си. Имаше за какво да е загрижен. Дънбар просто не можеше да каже на шамана истината. Нито пък да го излъже. Това беше просто шикалкавене и щом се усетеше натясно, той се скриваше зад стената на неосведомеността и се надяваше да сменят темата с нещо по-приятно. Но всеки ден, като незаличимо петно неизменно оставаше все същият въпрос:
— Още колко ще дойдат?
4.
С течение на времето Вдигналата юмрук започна с нетърпение да очаква часовете, които прекарваше в беседката.
Сега, след като вече бе приет от племето, Танцуващия с вълци престана да бъде онзи голям проблем, който беше в началото. Връзката му с обществото на белите бе избледняла и макар тези, чиито представител бе той, да бяха нещо страшно, то самият войник не беше. Дори вече и на войник не приличаше.
Отначало гласността за това, което става в беседката, я притесняваше. Обучението на Танцуващия с вълци, присъствието му в лагера и нейната ключова роля на посредник бяха непрекъснати теми за разговор из селото. Цялата тази известност я караше да се чувства неловко, все едно, че е под постоянно наблюдение. Особено се тревожеше да не я обвинят, че е изоставила ежедневните си задължения. Наистина Ритащата птица сам я беше освободил от тях, но все пак бе загрижена.
Само две седмици по-късно нито един от страховете и не се оправда и новото уважение, с което се ползваше, оказваше благотворно влияние върху нея. Ходеше по-напето, усмихваше се по-често. Значимостта на новата и роля я изпълваше с отговорност, което бе видимо за всеки. Животът и добиваше по-голям смисъл и вътре в себе си тя бе убедена, че това е нещо добро. И другите го знаеха. Една вечер докато събираше дърва една нейна приятелка, която се беше навела до нея, с гордост и каза:
— Хората говорят за теб.
Вдигналата юмрук се стегна вътрешно, защото не знаеше как да разбира думите и.
— И какво казват? — запита смело тя.
— Казват, че твориш чудо. Казват, че навярно трябва да промениш името си.
— Как?
— Ами-и, не знам. Може Магическия език или нещо такова. Говорят си просто.
Както вървяха една до друга в мрака, Вдигналата юмрук прехвърляше думите и наум. Вече почти бяха стигнали селото, когато тя проговори отново.
— Харесвам си името. — Вдигналата юмрук знаеше, че из селото бързо ще се разчуе какво е казала. — Ще си го запазя. След няколко вечери, когато се връщаше в колибата на Ритащата птица, тя дочу как наблизо някой запя. Спря се да послуша и чутото я порази:
„Команчите си имат мост. Той води ги към нов свят. Вдигналата юмрук се казва този мост.“
Притесни се и си тръгна, за да не слуша повече. Когато си легна обаче не таеше нищо лошо към песента и дори и изглеждаше хубава. Тази нощ спа дълбоко. Събуди се чак по светло. Искаше час по-скоро да влезе в крак с ежедневието, затова изскочи бързо от колибата, но замръзна на място.
Яхнал жълтеникавото си конче, Танцуващия с вълци напускаше селото. От видяното сърцето и замря малко повече, отколкото бе предполагала. Не я тревожеше толкова мисълта, че си отива, но като си представи, че може да не се върне, така се отчая, че чак лицето и помръкна.
Мина и през ум, че някой може да я е видял и се изчерви. Огледа се бързо и руменината върху лицето и се сгъсти още повече. Ритащата птица я наблюдаваше. Опитваше се да се успокои, а сърцето и биеше лудо. Шаманът идваше към нея.
— Днес няма да разговаряме — от внимателния му поглед, придружаващ тези думи, тя вътрешно потрепера.
— Разбирам — отвърна тя, като се опитваше гласът и да звучи равнодушно. Но забеляза въпроса в погледа му, който чакаше някакъв отговор.
— Харесва ми да разговаряме. Радвам се, когато се сетя за някоя дума на езика на белите.
— Иска да види форта на белите хора. Ще се върне към залез слънце. Шаманът още веднъж я изгледа и продължи. — Утре ще поговорим повече.
5.
Този ден за нея минаваше едва-едва.
Поглеждаше към слънцето, както отегчен чиновник поглежда към часовника час по час. Нищо не минава по-бавно от времето, когато чакаш. Затова и беше трудно да се съсредоточи в работата си. Ако не гледаше кое време е станало, то тя непременно мечтаеше.
Сега вече, когато го виждаше като човек от плът и кръв, тя откри у него неща, достойни за възхищение. Навярно някои от тях се дължаха на това, че и двамата са бели. Някои си бяха чисто негови. Но и бяха еднакво интересни.
Чувстваше се някак горда при мисълта за делата му, тях ги знаеха всички хора от племето и.