Дънбар усети, че се отдръпна. От това той също се изнерви и не знаеше какво да каже. Преди да се усетят между тях пак се настани мълчанието.
И все пак Дънбар изрече въпроса. Не знаеше защо, но чувстваше, че трябва да попита. Ако сега пропуснеше момента, можеше изобщо да не се отдаде друг случай. Затова го направи. Колкото може по-непринудено, той протегна единия си крак и се прозя.
— Омъжена ли си?
Вдигналата юмрук наведе глава и втренчи очи в скута си. Поклати леко глава и отговори притеснено на въпроса му:
— Не.
Дънбар тъкмо щеше да попита защо, когато забеляза, че бавно свежда глава към шепите си. Постоя миг така и се чудеше какво е станало. Беше абсолютно неподвижна.
Канеше се да каже нещо, когато тя внезапно скочи и избяга.
Изчезна още преди да успее да я повика. Седеше като вцепенен в беседката, смазан и се проклинаше, задето я е попитал и все пак се надяваше, че каквото и да е сбъркал, нещата ще се оправят. Не можеше да предприеме нищо. Не можеше да помоли Ритащата птица за съвет. Дори не можеше да говори с него.
Цели десет минути стоя мрачен в беседката. После се отправи към стадото коне. Трябваше да излезе да поязди.
Вдигналата юмрук също излезе да поязди. Тя прекоси реката и сви по една пътечка в шубрака, като се опитваше да подреди мислите си. Без особен успех.
Чувствата и към Танцуващия с вълци бяха в пълен безпорядък. Доскоро не понасяше дори и мисълта, че съществува. От няколко дни мислеше единствено за него. А имаше и още толкова много противоречия.
Сепна се при мисълта, че изобщо не се е сетила за убития си съпруг. Съвсем доскоро той бе център на живота и, а сега го бе забравила. Връхлетя я чувство за вина.
Обърна кончето си и тръгна към селото, като се опитваше да измести Танцуващия с вълци от мислите си чрез дълга поредица молитви за мъртвия си съпруг.
Все още колибите не се виждаха, когато конят и вдигна глава и изпръхтя така, както правят конете, когато са изплашени. Нещо голямо мачкаше храсталака зад нея и тя прецени, че този звук не може да го издава друго животно освен мечка. Затова пришпори кончето към къщи.
Тъкмо прекосяваше реката, когато и мина през ум една случайна мисъл.
Чудя се дали Танцуващия с вълци изобщо някога е виждал мечка, питаше се тя. Тогава Вдигналата юмрук се спря. Не, не можеше да допуска повече така непрестанно да мисли за него. Беше непоносимо.
Когато стигна до отсрещния бряг, жената, която беше двама души, бе решила, че оттук нататък ролята и на преводач ще си е обикновена работа. Нищо повече нямаше да допусне, дори и в мислите си.
Щеше да сложи край на това.
Глава XXIII
1.
При самотната си езда лейтенант Дънбар също тръгна по реката. Но докато Вдигналата юмрук пое на юг, той се отправи на север.
Въпреки че денят бе изключително горещ, след миля или две той се отклони от реката. Навлезе в прерията с надеждата, че на открито ще се почувства по-добре. Беше паднал духом.
В мислите му непрекъснато възкръсваше картината на нейното бягство от беседката и той все се опитваше да намери в нея нещо, за което да се хване. Но раздялата им съдържаше нещо окончателно и в момента той изпитваше неприятното чувство, че нещо прекрасно се е изплъзнало от ръцете му тъкмо когато го е докоснал.
Безмилостно се кореше задето не я догони. Ако го беше направил, сега можеха да си бъбрят безгрижно и цялата деликатност на положението каквато и да е тя, вече да е забравена.
Искаше да и разкаже нещо за себе си. Сега това можеше изобщо да не се стигне до там. Искаше му се пак да бъдат заедно в беседката. Вместо това се препъваше тука и се скиташе като изгубена душа под палещото слънце.
Никога не беше се отдалечавал толкова на север и се изненада как коренно се променя природата. Имаше истински хълмове, а не само издутини по тревата. А под хълмовете се прорязваха дълбоки, нащърбени каньони.
Горещината, допълвана от несекващите му упреци към самия него, постепенно разпали съзнанието му и той внезапно почувства леко замайване. Пришпори Сиско с колене. На около половин миля пред себе си бе зърнал сенчестото устие на един тъмен каньон, който се отваряше в прерията.
Скалите се издигаха отвесно от двете страни на повече от трийсет метра и прохладата, която заля коня и ездача бе много освежаваща. Докато си проправяха път през каменистото дъно на каньона, Дънбар забеляза, че мястото стана доста злокобно. Скалите ги притискаха все по-плътно. Усещаше как Сиско нервно стяга мускули и сред всепоглъщащата тишина на следобеда все по-ясно чуваше глухите удари на собственото си сърце. Беше абсолютно убеден, че се е натъкнал на нещо много древно. Може би щеше да е пагубно.