Вече мислеше да се връща, когато дъното на каньона взе да се разширява. Далеч напред, между скалите, съзря няколко тополи, чиито върхове блестяха на яркото слънце.
След още няколко завоя двамата със Сиско изведнъж се озоваха в голяма естествена просека, където растяха и тополите. Даже в разгара на лятото всичко тук беше толкова зелено. Не виждаше поточе, но бе убеден, че наблизо трябва да има вода.
Кончето изви врат и подуши въздуха. Сигурно и Сиско трябва да е жаден, помисли Дънбар и отпусна поводите му. Конят подмина тополите и тръгна към една отвесна скала, на стотина метра пред тях — там, където свършваше каньонът. Спряха.
Точно под краката им, под тънко покривало от листа и водни растения, имаше малък извор, не повече от два метра широк. Още преди Дънбар да успее да скочи от гърба му, Сиско зарови муцуната си в покривалото от листа и започна да пие на големи, жадни глътки.
Коленичил до него, Дънбар подпря ръце на брега на извора и тъкмо тогава нещо привлече погледа му. В основата на скалата имаше процеп. Беше дълбок и достатъчно висок, за да може човек да влезе изправен.
Зарови лице близо до Сиско и бързо отпи няколко глътки. Свали юздата на коня си и я захвърли до потока, после пристъпи в мрака на процепа.
Вътре го обгърна приказен хлад. Земята под краката му бе мека и доколкото можеше да се види, нямаше никой. Но докато оглеждаше земята той разбра, че тук са идвали хора. Въглени от хиляди огньове бяха пръснати навсякъде като изскубани пера.
Таванът постепенно се снишаваше и когато Дънбар го докосна, по пръстите му полепнаха сажди от огньовете. Все още замаян, той седна, но така тежко се отпусна, че чак изохка.
Гледаше пътя, по който беше дошъл и изхода на стотина метра от него, разделящ го с реалността на следобеда. Сиско пасеше доволен край извора. Зад него листата на тополите проблясваха като огледала. В обгръщащия го хлад Дънбар внезапно бе оборен от непреодолима, туптяща умора. Сложи ръце под главата си като възглавница и се излегна на меката песъчлива земя, загледан в тавана.
Масивната скала над него беше почерняла от пушек, а отдолу имаше някакви съвсем ясни знаци. В камъка бяха изсечени дълбоки резки — и докато ги изучаваше, Дънбар схвана, че са направени от човешка ръка.
Сънят го надвиваше, но беше впечатлен от знаците. Опита се да ги свърже, също както взиращият се в звездите се опитва да свърже очертанията на Телеца. Изведнъж знаците се подредиха. Изобразяваха бизон, съвсем грубо очертан, но с всички по-важни подробности. Дори и малката опашка.
До бизона стоеше ловец. Той държеше пръчка, по всичко изглежда — копие. Беше насочено към бизона.
Дънбар не можеше да прогони съня. Докато притваряше натежалите си клепачи, му хрумна, че потокът може да е бил отровен.
И през затворените си очи виждаше бизона и ловеца. Ловецът му беше познат. Не бе съвсем точно копие, но по нещо приличаше на Ритащата птица, нещо, предавано от поколение на поколение стотици години. После ловецът бе той.
Накрая изчезна.
2.
Дърветата бяха оголени, нямаха никакви листа. На места земята бе покрита със сняг. Беше много студено. Огромен кръг от безброй обикновени войници чакаха безжизнени, подпрели пушки до себе си. Той отиваше при всеки поотделно, взираше се в замръзналите им синкави лица и се опитваше да види някакви признаци на живот. Никой не го разпозна.
Сред тях откри баща си; издайническата докторска чанта висеше в ръката му като естествено продължение на тялото. Видя приятел от детството си, който се беше удавил. Видя човека с конюшнята от родния си град, който биеше конете, когато бягаха. Видя генерал Грант, неподвижен като сфинкс, а главата му бе увенчана с войнишко кепе. Видя един мъж с воднисти очи и яка на проповедник. Видя една проститутка, чието мъртво лице беше наплескано с пудра и руж. Видя учителката си от началното училище с огромния и бюст. Видя и милото лице на майка си със замръзнали по бузите сълзи.
Тази огромна армия от неговия живот изплуваше пред очите му сякаш бе безкрайна. Имаше оръжия, големи месингови оръдия на колички. Някой приближаваше към кръга от чакащи войници.
Беше Десетте мечки. Вървеше леко в кристалния студ, наметнал върху кокалестите си рамене само едно одеяло. Точно като турист той приближи едно от големите оръдия. Изпод одеялото се подаде медночервена ръка, която искаше да пипне цевта.
Грамадното оръдие гръмна и Десетте мечки изчезна обвит в облак дим. Горната част на тялото му бавно се превърташе в мъртвото зимно небе. Там, където по-рано беше кръстът му, кръвта шуртеше като от маркуч. Лицето му беше безизразно. Плитките му лениво се вееха над ушите. Гръмнаха и други оръдия. Колибите на неговото село полетяха като Десетте мечки. Те се носеха из въздуха подобно на тежки картонени фунии. Когато паднаха, се забиха в смръзналата се земя с върховете надолу. Лицата на войниците изчезнаха. Като компания къпещи се, които тичат към морето в горещ ден, те връхлетяха върху хората, останали незащитени и без подслон.