Выбрать главу

Бебетата и малките деца изхвърчаха първи. Полетяха високо във въздуха. Клоните на голите дървета се забиха в малките им телца и те запищяха, а кръвта им обливаше стволовете на дърветата, докато армията продължаваше своята работа.

Отваряха мъжете и жените като да бяха коледни подаръци: стреляха в главите и отваряха черепите. Разпаряха коремите с ножове и после нетърпеливо доразкъсваха кожата с ръце. Отделяха дробовете и ги изтръскваха.

Всеки индианец имаше в тялото си пари. От дробовете течеше сребро, из коремите бълваха банкноти. В черепите златото стоеше като бонбон в стъкленица. Огромната армия се оттегляше във фургони, отрупани със скъпоценности. Някои от войниците тичаха край фургоните и прибираха изпопадалото от земята.

Сред армията се завърза бой и дълго след като бе изчезнала от поглед, звукът от битката прогърмяваше като мълния зад планините. Един войник беше изоставен и крачеше тъжен и зашеметен през осеяното с трупове поле. Това беше той.

Сърцата на насечените хора още биеха и при това туптене в такт се получаваше нещо като мелодия.

Пъхна ръка под мундира си и се вгледа как тя се повдига при ударите на собственото му сърце. Видя и как дъхът му замръзва пред лицето му. Скоро и той щеше да замръзне.

Легна сред труповете, при което от гърдите му се изтръгна дълга, тъжна въздишка. Вместо да замре, тя се усили. Закръжи над клането все по-бързо и по-бързо, понесла послание, което той на можеше да разбере.

3.

Лейтенант Дънбар беше измръзнал до кости. Беше тъмно. Вятърът свиреше през процепа.

Скочи веднага, удари си главата в скалата над него и падна на колене. Премигвайки от парливата болка, той видя през отвора да проблясва сребриста светлина.

Лунна светлина.

Изплаши се и хукна, приведен като маймуна. Едната си ръка бе вдигнал над главата, за да не се удари в тавана. Щом бе в състояние да се изправи, той хукна към процепа и не се спря, докато не излезе на огряната от струящата лунна светлина просека.

Сиско го нямаше.

Дънбар изсвири високо и остро.

Нищо. Отиде малко по-нататък и пак изсвири. Нещо се размърда сред тополите. После чу тихо цвилене и жълтеникавият гръб на Сиско лъсна като кехлибар на лунната светлина. Конят излезе от сянката на дърветата.

Дънбар се върна за юздата, която беше оставил край извора. Нещо трепна във въздуха. Обърна се точно навреме, за да види кафеникавия силует на един голям бухал, който се стрелна край главата на Сиско и после право нагоре, където в крайна сметка се скри в клоните на най-високата топола.

Полетът на бухала беше доста злокобен и май беше поизплашил Сиско, защото когато го докосна, жребчето трепереше.

4.

Излязоха от каньона и щом стъпиха отново на открито, изпитаха същото облекчение, каквото изпитва плувецът, след като се е гмуркал дълбоко и продължително.

Дънбар се приведе леко напред и Сиско пое през сребърната прерия в лек галоп.

Яздеше ободрен, радостен, че се е събудил, че е жив и че в крайна сметка се отдалечава от този странен тревожен сън. Нямаше абсолютно никакво значение какво го е предизвикало, нито какво означава. Образите бяха твърде близки и ясни, за да ги тълкува. Заслушан в мекия тропот на сисковите копита, той пропъди съня и мислите му се отклониха в друга посока. Чувстваше се обладан от сила, която с всяка измината миля ставаше все по-голяма. Усещаше я в непринудения ход на Сиско, усещаше я и в самотата си: само той, конят му, прерията и предстоящото му завръщане в селото, което сега бе неговият дом. Подсъзнателно усещаше, че ще трябва да се разберат с Вдигналата юмрук и ще трябва някак да осмисли гротескния си сън.

За момента обаче тези неща му се струваха дребни. Изобщо не го плашеха, защото имаше чувството, че животът му дотук е едно бяло петно и всичко минало е заличено. Бъдещето е пред него както в деня, в който се е родил и това безкрайно го въодушеви. Беше единственият човек на света, крал без поданици, бродещ из необятната шир на собствения си живот.

Радваше се, че са команчи, а не киови, защото си спомни какво означава името им, беше го прочел или чул някъде в мъртвото си минало.

Господарите на прерията, така ги наричаха. И той беше един от тях. В изблик на мечтателност той пусна поводите, кръстоса ръце и ги притисна към нагръдника.