Излезе от колибата и се спря в полумрака. Времето за вечеря бе прекарал в мечти, но димът от огньовете все още се усещаше осезателно във въздуха и ароматът му го успокои. Тогава му мина през ум нещо.
Ще бъда тук, каза си той, а това е нещо много-много хубаво. Тръгна по посока на барабаните.
На главната пътека се срещна с двама познати воини. Те със знаци го попитаха дали ще танцува тази вечер. Танцуващия с вълци толкова категорично кимна утвърдително, че двамата се разсмяха.
Глава XXV
1.
След като бойната група тръгна, в селото се установиха такива пасторални порядки, една безкрайна смяна на зората с деня, на деня със здрача, на здрача с нощта, сякаш прерията бе единственото място на света. Танцуващия с вълци бързо влезе в крак с този ритъм и го следваше доволен и замечтан. Непрекъснатото яздене, ловът, издирването на животни бяха уморителни, но той беше кален и веднъж възприел този начин на живот, без усилие се справяше със задълженията си.
По-голямата част от времето си отделяше на семейството на Ритащата птица. На практика жените вършеха всичката работа из селището, но се чувстваше длъжен да се грижи за тях и децата, така че винаги имаше какво да прави.
На прощалния танц Вятър в косите му подари един много хубав лък и колчан стрели. Подаръкът го очарова и той уговори един стар воин, Каменния бик, който му показа до най-малки подробности как да си служи с него. Само за седмица станаха близки приятели и Танцуващия с вълци редовно посещаваше колибата на Каменния бик.
Научи се да поправя набързо оръжията си. Научи думите и мелодията на няколко важни песни. Наблюдава как Каменния бик стъкмява огън от малък наръч съчки и как си прави своя магия. Беше любознателен ученик и схващаше бързо, дотолкова, че Каменния бик му даде прякора Бързия.
Всеки ден по няколко часа ходеше на оглед, както и повечето мъже. Излизаха на групи по трима-четирима и не след дълго Танцуващия с вълци вече имаше основно понятие за необходимите неща, като например как да разбере дали следите са пресни и да определя какво ще е времето. Бизоните се появяваха и изчезваха по техния мистериозен начин. Понякога не виждаха нито един, а друг път толкова много, че започваха да се шегуват.
Тези огледи бяха успешни, що се отнася до двете им основни предназначения. Имаше необходимото прясно месо за храна и наоколо нямаше врагове.
Само след няколко дни вече се чудеше защо всички хора не живеят в колиби. Като си мислеше къде е живял по-рано, пред очите му се изреждаше само низ от скучни стаи.
За него колибата бе истинският дом. И най-горещото време бе прохладен и независимо каква врява се вдигаше из селото, кръглото му пространство бе изпълнено с покой.
Започна да харесва времето, което прекарваше там сам.
Най-много обичаше късния следобед и доста често човек можеше да го открие застанал край входа на колибата, захванал се с някоя дребна работа, като например да си лъска ботушите и същевременно да гледа как облаците сменят формата си или прехласнато да слуша лекото свирене на вятъра.
2.
Не след дълго, обаче, една страна в живота му започна да доминира над всички останали. Това бе Вдигналата юмрук. Започнаха отново да разговарят, този път под надзора на семейството на Ритащата птица.
Шаманът бе заръчал срещите им да продължат, но той отсъстваше, за да ги направлява и разговорите им нямаха ясна насока. Първите няколко дни се състояха предимно от механично преговаряне на наученото, в което нямаше нищо интересно.
От друга страна, така бе редно. Тя все още бе объркана и притеснена. Студенината на първия им разговор насаме им помогна да подемат нишката на миналото. Тя и даде необходимата дистанция, за да може отново да свикне с него.
Танцуващия с вълци бе доволен от положението. Досадата от думите, които си разменяха, се оправдаваше от искреното му желание да изглади онова, което бе нарушило връзката помежду им и първите няколко дни той чакаше търпеливо, с надеждата, че ледът ще започне да се топи.
С индианския се оправяше добре, но скоро осъзна, че като прекарва цялата сутрин в колибата, се ограничава. Толкова много от нещата, които искаше да научи, бяха навън. А и семейството постоянно ги прекъсваше. Но той чакаше търпеливо, а думите, които Вдигналата юмрук не можеше да обясни, просто пропускаха.
Един следобед, непосредствено след като се нахраниха, Вдигналата юмрук не можа да се сети думата „трева“ и най-накрая го изведе навън. Едната дума водеше след себе си друга и този ден повече от час не се върнаха в колибата. Вървяха из селото толкова съсредоточени в това, на което го учеше, че не забелязаха как мина времето.