Това се повтори през следващите дни. Хората свикнаха да ги виждат — двама души, които разговарят и бродят из селото, забравили всичко, освен онова, за което говорят: тялото, колибата, кожата, която закрива входа, слънцето, конското копито, котлето за готвене, кучето, пръчката, небето, детето, косата, дрехата, лицето, близо, далече, тук, там, ярък, замъглен и т.н. и т.н.
С всеки изминал ден езикът пускаше все по-дълбоки корени в него и скоро Танцуващия с вълци се опитваше да каже и нещо повече от една дума. Образуваха се изречения, а той така разпалено ги стъкмяваше, че неминуемо правеше много грешки.
— Огънят расте в прерията.
— Обичам да ям вода.
— Този човек тяло ли е?
Приличаше на добър бегач, който на всяка трета стъпка пада, но той не спря да се бори сред тресавището на новия език и с истинско усилие на волята отбеляза значителен напредък.
Никакви неуспехи не можеха да го обезверят и той се справяше с всяка трудност с онова добро настроение и решимост, които правят човека забавен.
Все по-малко се застояваха в колибата. Навън беше свободата и някаква особена тишина се беше настанила в селото. Бе станало изключително спокойно.
Всички мислеха за мъжете, които бяха тръгнали към страната на пеоните, където ги очакваха само непредвидени обстоятелства. С всеки един безкраен ден роднини и приятели на заминалите се молеха все по-горещо за тяхната безопасност. Като че ли изведнъж молитвите бяха станали единствената и най-ярка забележителност от живота в селото и се отправяха по време на всяко ядене, среща, работа, независимо колко дребна и мимолетна е тя.
Тази религиозност, обзела селото, създаде за Танцуващия с вълци и Вдигналата юмрук чудесна обстановка за работа. Потопени в молитви и очакване, другите хора почти не обръщаха внимание на двамата бели. Те живееха като изолирани в стъкленица, където бяха спокойни и сигурни.
Прекарваха заедно по три-четири часа без изобщо да се докоснат или пък да говорят за себе си. Отвън се виждаше само внимателно съблюдавана официалност. Смееха се заедно, коментираха най-обикновени неща, като времето например. Но чувствата им оставаха винаги скрити. Вдигналата юмрук грижливо пазеше своите и Танцуващия с вълци се съобразяваше с това.
3.
Две седмици след като групата замина, нещата коренно се промениха.
Един късен следобед след дълъг оглед под палещото слънце Танцуващия с вълци се върна в колибата на Ритащата птица, но не намери никой. Помисли, че семейството може да е отишло на реката и се запъти натам.
Жените на Ритащата птица бяха там и къпеха децата. Вдигналата юмрук не се виждаше. Той постоя колкото децата да го оплискат целия и тръгна нагоре по пътечката към селото. Слънцето все още прежуряше и щом съзря беседката, го завладя мисълта за нейната прохлада.
Почти беше влязъл, когато усети, че тя е вътре. Урокът им за днес беше минал и двамата се почувстваха неловко. Танцуващия с вълци седна на почтително разстояние от нея и я поздрави.
— То… топло е — отговори тя, сякаш се оправдаваше за това, че е там.
— Да — съгласи се той, — много топло. Макар и без нужда избърса чело. Малко глупав начин да я убеди, че и той е тук по същата причина.
С този престорен жест обаче Танцуващия с вълци всъщност се възпря за малко. Обзе го внезапното желание да сподели с нея какво чувства. Просто започна да говори. Каза и, че е объркан. Каза и колко е радостен, че е тук. Каза и за колибата и за това колко е щастлив, че я има. Хвана нагръдника си с две ръце и и каза какво изпитва, че за него това е нещо изключително. Допря го до лицето си и каза „Обичам го“. А после продължи:
— Но аз съм бял… и съм войник. Хубаво ли е това, че съм тук или е глупаво? Аз глупак ли съм?
В очите и прочете абсолютна съсредоточеност.
— Не е… не зная — отвърна тя.
Замълчаха за малко. Очакваше да продължи.
— Не зная къде да отида — промълви тихо той. — Не зная къде да живея.
Тя извърна бавно глава и се загледа навън през-входа.
— Разбирам — каза тя.
Все още стоеше замислена, втренчила очи в нещо отвън, когато той отново проговори:
— Искам да остана тук.
Обърна се към него. Лицето и изглеждаше невероятно. Чезнещото слънце му придаваше мек блясък. И в очите и, разширени от вълнение, блясъкът също присъстваше.
— Да — разбиращо отвърна тя.
Сведе глава, а когато отново го погледна, Танцуващия с вълци се почувства погълнат, както тогава за първи път в прерията, когато пътуваше с Тимънс. Очите и бяха толкова одухотворени и изпълнени с такава красота, каквато малцина биха познали. Бяха като вечност. Това, което видя, го накара да се влюби на часа.