Половин час по-късно той се отдели от събратята си и тихо се заспуска по хълма. Останалите петима тръгнаха след него и взеха да го питат какво мисли да прави.
Мрачният воин им отвърна жлъчно, че те не са пеони и той повече няма да язди с някакви си баби. Каза им също да подвият опашки и да се прибират у дома. Повтори пак, че не са пеони и че по-скоро би умрял, отколкото да се пазари с мъже, които всъщност не са никакви мъже. И препусна по посока на дима. Другите го последваха.
3.
Тимънс не обичаше индианците, но всъщност не знаеше нищо за тях. От доста време тази територия бе относително безопасна. Той беше сам, при това нямаше как да се защити, така че поне трябваше да знае как да запали огън без дим.
Тази сутрин обаче се беше изтъркалял от вонящите си одеяла страхотно огладнял. В главата му се въртеше единствено мисълта за бекон и кафе и той набързо стъкми един малък огън от сурови клони.
Именно този огън бе привлякъл вниманието на войнствените пеони.
Тимънс клечеше край него сключил пръсти върху дръжката на тиганчето и се опиваше от миризмата на бекона. Точно в този момент го уцели стрелата. Тя се заби дълбоко в десния му хълбок с такава сила, че той падна връз огъня. Още преди да успее да види някого, Тимънс чу възгласите, от които изпадна в паника. Заподскача из дерето и без да се спира, се втурна с мъка към склона. От задника му стърчеше една пъстроцветна пеонска стрела.
Песните се възползваха, че е сам и не бързаха. Докато другите плячкосваха фургона, най-свирепият от тях, онзи, който с думите си ги бе предизвикал към действие, бавно препусна след Тимънс.
Той го хвана в момента, когато коларят щеше да изпълзи от дерето по склона. Именно тук Тимънс внезапно се спъна и падна на коляно, а щом се изправи, обърна глава по посока на приближаващите се копита.
Не успя обаче да види нито коня, нито неговия ездач. За част от секундата видя само томахавката. После тя се заби в черепа му с такава сила, че главата на Тимънс буквално се разцепи.
4.
Пеоните претършуваха запасите и взеха колкото можеха да носят. Отвързаха хубавия впряг армейски коне, подпалиха фургона и яхнали конете си, заобиколиха обезобразеното тяло на Тимънс без много-много да се заглеждат в него. Бяха взели всичко, което им трябваше. Скалпът на коларя висеше до томахавката на неговия убиец.
Цял ден тялото лежа във високата трева в очакване на вълците, които щяха да го открият привечер. Но смъртта на Тимънс имаше много по-голямо значение, отколкото угасването на един човешки живот. С нея се затваряше един необикновен кръг от обстоятелства.
Кръгът се затваряше около лейтенант Джон Дж. Дънбар.
Едва ли на света сега имаше по-самотен човек от него.
Глава V
1.
Той също запали огън тази сутрин, но много по-рано от Тимънс. Всъщност, лейтенантът бе преполовил първата си чаша кафе час преди да убият коларя.
В списъка на вещите бяха включени и два сгъваеми платнени стола. Той разгъна единия пред колибата на Каргил и дълго седя там, наметнат с одеяло през раменете, хванал чашата с кафе в ръка, загледан в разпукващия се пред очите му първи ден във Форт Седжуик. Мислите му запрепускаха и отново изпълзя съмнението.
Внезапно го обзе тревожното чувство на обреченост. Осъзна, че няма представа откъде да започне, какво да прави и каква е собствената му мисия. Нямаше задължения, нито програма, която да изпълнява, не знаеше какъв е.
Слънцето уверено се издигаше зад него и лейтенант Дънбар скоро се оказа погълнат от ледената сянка на колибата, затова напълни отново чашата си с кафе и премести сгъваемото столче на слънце в двора.
Тъкмо сядаше, когато зърна вълка. Стоеше на скалата на отсрещния бряг, точно срещу форта. Инстинктивно Дънбар понечи да го подплаши с един-два изтрела, но колкото повече наблюдаваше своя посетител, толкова по-безсмислено му се струваше това. Даже отдалеч се виждаше, че животното е дошло от любопитство. Някак подсъзнателно дори се зарадва на неговата компания. Сиско изпръхтя в корала и лейтенантът се сепна.
Съвсем бе забравил за коня си. На път към склада той погледна през рамо и видя, че ранният му посетител е завъртял опашка и вече се губи отвъд хоризонта зад скалата.
2.
Идеята му хрумна в корала, докато сипваше зърно на Сиско в една плитка гаванка. Едно просто решение, което на свой ред прогони съмнението. На първо време щеше сам да си поставя задачи.