Когато стигна до края, там имаше още празни страници и му хрумна странната идея, че трябва да напише послепис, нещо умно и загадъчно.
Но щом вдигна очи, за да помисли, на празната пръстена стена видя изписан единствено нейния образ. Виждаше мускулестите и прасци, които се показваха от ежедневната и кожена дреха. Виждаше прекрасните и дълги ръце, които грациозно се подаваха из ръкавите и. Виждаше лекото възвишение на гърдите и под корсажа. Виждаше скулите и, тежките изразителни вежди, вечните очи и рошавата кестенява коса.
Замисли се за скръбта, която понякога я обземаше, и за светлината, огряла лицето и в беседката. Замисли се за нейната скромност и достойнство, за нейната болка. Обожаваше всичко, което виждаше и за което мислеше.
Когато отново спря погледа си върху празните листове, разтворени на скута му, той вече знаеше какво да напише. Обзе го неописуема радост, когато видя как оживява в думите.
Късно лято, 1863
Обичам Вдигналата юмрук.
Танцуващия с вълци
Затвори дневника и внимателно го постави в средата на леглото, като си мислеше, че поколенията, на които го завещава, ще има да се чудят.
Излезе навън и с облекчение видя, че Чорапчо си е отишъл. Знаеше, че повече няма да го види, затова каза една молитва за неговия предтеча вълка и му пожела всичко най-добро занапред.
После се метна на якия гръб на Сиско, извика едно индианско сбогом и препусна с все сила. Погледна през рамо към Форт Седжуик, но видя само откритата, полюляваща се прерия.
6.
Чакаше го вече цял час, когато една от жените на Ритащата птица запита:
— Къде е Танцуващия с вълци?
Очакването бе толкова мъчително. Всяка минута бе изпълнена с мисли за него. Когато и отправиха този въпрос, тя се опита да отговори така, че да скрие това, което чувстваше.
— А, да… Танцуващия с вълци. Ами не, не знам къде е.
Тогава излезе навън да попита. Някой го беше видял да тръгва рано сутринта с коня си на юг и тя правилно отгатна, че е отишъл във форта на белите.
Не я интересуваше защо го е направил, затова се зае с довършването на едни кожени дисаги, който бе започнала да прави, като се опитваше да се изолира от всичко, което може да я разсее и съсредоточи мислите си само върху него. Но това не бе достатъчно.
Искаше да бъде сама с него, макар и само в мислите си и след като обядваха, тя тръгна по пътеката към реката.
Обикновено следобед бе време за почивка и тя с удоволствие откри, че край брега няма никой. Свали си мокасините и стъпи на един дебел пън, който бе паднал в реката като мостик, възседна го и натопи краката си в прохладните плитчини.
Ветрецът едва се усещаше, но бе достатъчен, за да разсее жегата. Провеси ръце отстрани, отпусна рамене, притвори очи и се вгледа в бавната река. Ако дойдеше сега при нея, ако я погледнеше със силния си поглед, ако се засмееше както само той умее и и кажеше, че тръгват… Щеше да тръгне веднага, без значение къде.
Изведнъж се сети за първата им среща, толкова ясно, сякаш бе вчера. Как яздеха обратно към селото, тя почти в безсъзнание, а той целия изцапан с кръвта и. Спомни си колко сигурно се чувстваше така, както я бе прегърнал през раменете и бе притиснала лице в мундира, който излъчваше странна миризма.
Сега разбираше какво значи това. Разбра, че това, което чувстваше сега, бе онова, което бе усетила тогава. Тогава бе хвърлено само малко семенце, което бе останало невидимо и тя не бе разбрала какво значи. Но Великият дух е знаел. Той бе накарал семенцето да порасне. Великият дух чрез цялата своя Велика тайнственост на всяка крачка бе насърчавал семенцето да живее. Това усещане, това усещане за сигурност. Сега знаеше, че това не е онази сигурност, с която срещаме врага в лицето, или бурята, или болката. Изобщо не беше свързана с физическо усещане. Чувстваше я в сърцето си. През цялото време е била там.
Случи се най-невероятното нещо в тоя живот, каза си тя. Великият дух ни събра.
Още се маеше над чудото как е станало всичко това, когато чу леко пошляпване във водата на няколко крачки от себе си.
Беше приклекнал на брега и плискаше лицето си с вода бавно, без да бърза. Погледна я и без да го е грижа, че от лицето му се стича вода, се усмихна по момчешки.
— Здравей. Бях до форта. Каза го така, сякаш през целия си живот са били заедно. Тя му отговори по същия начин.
— Знам.
— Може ли да поговорим?
— Да. С удоволствие. В далечината, горе по пътеката се чуха гласове.
— Къде бихме могли да отидем? — запита той.