— Знам едно местенце.
Изправи се бързо и го поведе към онова старо отклонение, където бе прекарала деня, в който Ритащата птица я помоли да си спомни езика на белите.
Вървяха и мълчаха, заобиколени от мекия шум на стъпките си, шумоленето на върбите и песните на птиците, които в просеката бяха безброй.
Отвътре сърцата им туптяха от предчувствие за предстоящото и напрежение за това къде и кога ще стане.
Най-накрая пред тях се разкри уединената просека, където тя си бе припомнила миналото. Без да продумат, те седнаха с кръстосани крака пред тополата, с лице към реката.
Не можеха да продумат. Като че ли и всички други звуци бяха изчезнали. Всичко бе замряло. Вдигналата юмрук сведе глава и видя, че панталонът му се е разпрал. Беше сложил ръката си там, върху бедрото.
— Скъсани са — прошепна тя и леко докосна мястото. Щом веднъж ръката и се спря там, повече на можа да я отдръпне. Малките и пръсти стояха и не помръдваха.
Сякаш водени от някаква неземна сила, главите им леко се приближиха. Пръстите им се преплетоха. Допирът им ги хвърли във възторг. Нито единият, нито другият разбраха как се случи това, което последва, но само след миг устните им се допряха в целувка.
Не беше истинска целувка, само леко докоснаха и притиснаха устни. Но това запечата любовта помежду им. Допряха лицата си едно до друго и когато обонянието им се изпълни с миризмата на другия, те се унесоха в своя блян. В този блян те се любиха. После лежаха един до друг под голямата топола. Тогава Танцуващия с вълци надзърна в очите и и видя там сълзи. Почака доста, но тя не каза нищо.
— Какво има? — прошепна той.
— Щастлива съм — отвърна тя. — Щастлива съм, че Великият дух ме запази жива досега.
— Изпитвам същото — при тези думи и неговите очи се напълниха със сълзи.
Тя се притисна силно към него и се разплака. Той я прегърна здраво, без да се страхува от радостта, която се стичаше по лицето и.
7.
Любиха се цял следобед, разговаряха. Когато най-накрая сенките в просеката се издължиха, те станаха, защото знаеха, че ще ги търсят, ако се забавят още.
Гледаха отблясъците по повърхността на водата, когато той каза:
— Говорих с Каменния бик… Зная защо избяга тогава…, когато те попитах дали си омъжена.
Тя се изправи и му протегна ръка. Той я хвана и се изправи.
— Добре живях с него. Той си отиде от мен, защото идваше ти. Сега така гледам на нещата.
Тя го изведе от просеката и те тръгнаха обратно, притиснати един до друг. Щом до тях започнаха да долитат гласовете от селото, те спряха и се заслушаха. Точно пред тях започваше главната пътека.
Леко стиснаха ръце и интуитивно се скриха сред върбите и сякаш, за да изкарат нощта, те се любиха отново, все едно, че си размениха забързано целувка за сбогом.
На крачка-две пред главната пътека те спряха пак, прегърнаха се и тя прошепна в ухото му:
— Аз съм в траур и хората не биха одобрили нашата любов. Трябва грижливо да я пазим, докато не дойде време всички да я видят.
Кимна в знак на одобрение, притисна се леко и тя се шмугна в гъсталака.
Танцуващия с вълци изчака при върбите и после тръгна. Радваше се, че е сам, докато се катереше по хълма към селото. Отиде право в колибата си и седна на леглото, загледан през провесената пред входа кожа в малкото останала светлина и замислен за техния следобед при тополата.
Когато се стъмни, той се излегна на меката постеля и се почувства изтощен. Като се обръщаше, откри, че по ръцете му се е задържал нейният аромат. Той се унесе с надеждата, че ще се запази през цялата нощ.
Глава XXVI
1.
През следващите няколко дни Танцуващия с вълци и Вдигналата юмрук бяха в еуфория. Лицата им все грееха в усмивки, бяха озарени от любов, а краката им като че не докосваха земята.
Когато не бяха сами, те бяха дискретни и внимаваха да не издадат с нещо чувствата си. Бяха толкова загрижени за това, че уроците им протичаха по-делово и от преди. Ако бяха сами, си позволяваха да се държат за ръцете, преплели пръсти. Но нищо повече.
Опитваха се поне веднъж денем да се срещат тайно, обикновено край реката, но им трябваше време, докато намерят абсолютно уединение, защото особено Вдигналата юмрук много я беше страх да не ги открият.
Още от самото начало мислеха да се оженят. И двамата го искаха. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Основната пречка бе траурът и. За команчите нямаше определен период на траура и от него жената можеше да бъде освободена само от собствения си баща. Ако нямаше баща, то отговорността се поемаше от воинът, който е неин основен попечител. Вдигналата юмрук можеше да се надява само на Ритащата птица. Единствено той щеше да реши докога ще е в траур. А можеше да е много дълго.