Танцуващия с вълци се притесни. Всичко изглеждаше толкова дезорганизирано. Гръмотевиците ставаха все по-чести и дъждът изглежда беше неизбежен. Щеше да помогне на пеоните да настъпят.
Но това сега бе неговото село и той се втурна след Каменния бик с една-единствена мисъл в главата.
— Ще те следвам — заяви той като го настигна.
Каменния бик го изгледа мрачно.
— Ще бъде тежка битка. Пеоните никога не идват за коне. Идват за кръв. Танцуващия с вълци кимна. — Вземи си оръжията и ела в колибата ми — заповяда старият воин.
— Аз ще ги донеса — пожела Вдигналата юмрук, прихвана роклята си отстрани и хукна, а Танцуващия с вълци последва Каменния бик.
Тъкмо се опитваше да измисли колко патрона има за пушката и за револвера си, когато се сети за нещо, което го накара да спре.
— Каменен бик! — извика той. — Каменен бик!
Воинът се извърна към него.
— Имам пушки — заговори Танцуващия с вълци. — В земята около форта на белите има много пушки. Веднага се обърнаха кръгом и се върнаха при огъня. Десетте мечки още разпитваше киовите.
Горките хора, полуобезумели от преживения ужас, при вида на Танцуващия с вълци съвсем се свиха и трябваше с няколко думи да ги успокоят.
Когато Каменния бик каза на Десетте мечки, че има пушки, той направо се стресна.
— Какви пушки? — запита тревожно той.
— Пушките на белите войници… винтовки — отговори Танцуващия с вълци.
Трудно му беше на Десетте мечки да вземе решение. Макар да харесваше Танцуващия с вълци, нещо в старата му индианска кръв му подсказваше да не вярва изцяло на белия човек. Пушките бяха заровени и щяха да загубят време докато ги извадят. Пеоните вече можеха и да са наблизо и за да защити селото, му бе нужен всеки човек. Трябваше да се има предвид дългият път до форта на белите. Освен това и дъждът щеше всеки момент да ги връхлети.
Боят щеше да е близък и той знаеше, че пушките можеха да се окажат решаващи. Навярно пеоните нямаха много пушки. Имаше още няколко часа до зазоряване и разполагаха с достатъчно време да отидат до форта на брадатковците.
— Пушките са в сандъци… Покрити са с дърво — допълни Танцуващия с вълци и с това прекъсна мислите му. — Ще трябват само няколко души и двуколки, за да ги пренесем тук.
Старият човек трябваше да рискува. Каза на Каменния бик да вземе Танцуващия с вълци и още двама други, шест коня, четири от които да яхнат, а с другите два да превозят оръжието. Заръча им да побързат.
3.
Когато стигна до колибата си, Сиско вече беше с юзди и го чакаше отпред. Вътре гореше огън. Приклекнала до него Вдигналата юмрук бъркаше нещо в една малка купичка.
Оръжието му — пушката, пистолетът, пълният със стрели колчан и дългият нож бяха подредени спретнато на пода. Препасваше револвера, когато тя донесе купичката.
— Дай си лицето — заповяда жената. Той стоеше мирно, докато тя нанасяше с пръст червената боя от купичката.
— Това трябва да го правиш ти, но няма време, а и не знаеш как. Затова ще го направя вместо теб.
С бързи и сигурни движения тя изтегли една хоризонтална линия по челото и две вертикални на всяка буза. С няколко точки изрисува отпечатък от вълча лапа върху едната му буза и се отдръпна да види какво се е получило.
Кимна в знак на одобрение и Танцуващия с вълци преметна лъка и колчана със стрелите през рамо.
— Можеш ли да стреляш? — запита я той.
— Да.
— Вземи това тогава. Подаде и пушката.
Не се прегърнаха, нито си казаха сбогом. Излезе навън, метна се на Сиско и замина.
4.
Не тръгнаха по реката, а по възможно най-прекия път през прерията. Небето беше страховито. Все едно четири бури щяха да връхлетят наведнъж. Навсякъде край тях проблясваха светкавици като артилерийски огън.
Трябваше да спрат, защото на една от двуколките се охлабиха въжетата и докато я преправяха, една мисъл смрази Танцуващия с вълци. Ами ако не намери пушките? Отдавна не беше виждал забитата бизонска кост. Дори и да е там, където я беше поставил, трудно щеше да я намери. При тези мисли простена в себе си. Точно когато стигнаха до форта, започнаха да падат едри, тежки капки дъжд. Заведе ги там, където предполагаше че е, но в тъмното нищо не се виждаше. Каза им какво трябва да намерят и четиримата ездачи се пръснаха и затърсиха във високата трева голяма бяла кост.
Валеше по-силно и вече десет минути от бизонската кост нямаше и следа. Изви се вятър и всеки няколко секунди просветваха мълнии. Макар да осветяваха земята, те и заслепяваха воините.
След двайсет минути безплодно търсене сърцето на Танцуващия с вълци съвсем посърна. Претърсваха все един и същи участък и все нищо.